— Той е на трийсет години!
— Именно. Толкова по-зле, ако въпреки трийсетте си години се разпорежда несполучливо с живота си. Ще бъде проява на слабост и опортюнизъм, ако се откажем от принципите си заради егоистичното удоволствие да получим одобрението на сина ни, който иска да уреди глупаво бъдещето си.
— Казано с други думи — засмя се господин Чински, — предпочиташ да загубиш сина си, отколкото да се откажеш от собственото си виждане за неговото щастие?…
— Не съм казала такова нещо.
— В такъв случай какво ми каза?!
— Че трябва да се придържам към принципите… но…
— Какво но?…
— Но самата аз нямам достатъчно сили, а у тебе за съжаление също не ги намирам.
Госпожа Елеонора уморено сведе глава.
— Абсурд, скъпа моя — извика убедено мъжът й. — Нека предположим, че сме силни, че няма да отстъпим от принципите си. Какъв ще бъде тогава нашият живот?… Ще изкопаем пропаст между нас и онова, което е единствената цел на съществуванието ни, единственият му плод, единственото му основание.
Сложи ръка върху рамото на жена си.
— Кажи ми, Еля, кой ще ни остане?… Какво ще ни остане?… Представяш ли си нашия бъдещ живот?…
Госпожа Чинска кимна.
— Имаш право.
— Безсъмнено. А имай предвид и друго: ние не познаваме това момиче. Предубежденията ни изхождат единствено от незавидното й обществено положение. Не знаем за нея нищо друго, освен че е била продавачка в магазин, но знаем и това, че нашият син я обича. Смяташ ли, че би могъл да обикне някое вулгарно, безразсъдно, глупаво същество, с една дума, момиче без всякакви достойнства? Не си ли спомняш, че самата ти забеляза неговата наблюдателност, умението му да прави сполучливи забележки за познатите и критично да се отнася към жените?… Защо допущаме най-лошото, без да познаваме момичето, което е избрал? По същия начин бихме могли да предполагаме, че тя е нещо необикновено. Убеден съм, а знаеш не обичам да хвърлям думите си на вятъра, че повечето от нашите предубеждения ще изчезнат, щом се запознаем с нея.
Госпожа Чинска седеше мълчаливо, подпряла глава на ръката си, и сякаш се бе загледала в килима.
— Ако след това опасенията ни се потвърдят, тогава, повярвай ми — продължи господин Станислав, — че и Лешек с времето ще ги сподели, стига да има възможност да я сравнява с нас, да я наблюдава в нашата среда.
— Какво искаш да кажеш?
— Мисля, че най-разумно ще бъде да вземем тази Мариша у нас.
— У нас?… В Людвиково?…
— Естествено. Нещо повече, трябва да побързаме да я поканим.
— Защо?
— Защото ако не покажем на Лешек веднага най-добрите си намерения, ако дори за момент той помисли, че действуваме предумишлено и все още искаме да го откъснем от Мариша… Тогава ще бъде много късно. Кой знае дали не е отишъл да я вземе от воденицата, за да я заведе у някой от приятелите си?
— В такъв случай какво да правим? — стисна ръце госпожа Чинска.
— Час по-скоро да отидем там.
— Къде?… Във воденицата ли?
— Да. Ако вече не сме закъснели.
Госпожа Чинска стана бързо.
— Добре тогава. Изпрати да извикат шофьора.
Той я прегърна.
— Благодаря ти, Еля. Няма да съжаляваме. Ние стареем, скъпа, и все повече имаме нужда от топлота.
Когато той излезе от стаята, госпожа Чинска избърса сълзите си.
След десет минути голямата черна лимузина потегли. Потънали в мисли, Чински не проговориха, дори забравиха да кажат на шофьора къде да ги откара.
Той обаче знаеше отлично. В Людвиково всички се досещаха къде отиват господарите и защо. Как иначе? Има закони еднакво задължителни за всяко сърце, еднакво възприемани и тълкувани от всички.
Дългата тежка машина сви от равното шосе в страничния път. Тук натоварените с жито шейни бяха издълбали дълбоки коловози и автомобилът трябваше да се движи бавно, внимателно. Ярките светлини на фаровете хвърляха синкав сноп лъчи отдолу нагоре, и сякаш бяха вълшебна пръчка, под която изведнъж изплуваха от тъмнината силуетите на отрупаните със сняг елхи, черните боздугани на върбите с шапки от тънки клонки и най-сетне островърхите покриви на постройките край воденицата със сталактити от ледени висулки като някакъв замръзнал водопад.