Снегът беше спрял и шофьорът отдалече видя людвиковската шейна пред воденицата.
— Нашите коне са тука — каза, без да се обръща.
— Слава богу, че са още тук — помислиха си двамата съпрузи Чински.
Светлината на фаровете привлече навън кочияша, който бе покрил конете с чулове, а сам се грееше край печката в кухнята, и стария Мелник, който смяташе за свой дълг да посрещне господарите от Людвиково.
— Вашият син, господарю — съобщи, — е тук, в пристройката, при госпожица Мариша. Заповядайте, ще ви заведа.
— Благодаря, Прокоп! — каза господин Чински, хвана под ръка госпожа Елеонора и прошепна: — Не забравяй, Еля, че ако искаш да спечелиш нечие сърце, трябва първо да разтвориш своето.
— Зная, добри ми приятелю — притисна тя ръката му. — Не се страхувай.
Беше отстъпила и дълбоко в душата си бе примирена с това, което доскоро смяташе едва ли не за позор. Ето, за втори път в живота съдбата я принуждаваше да прекрачи този праг. Някаква орис отново превъртя колелото и то спря в страшния миг на тревога и несигурност пред къщурката с малки, квадратни прозорчета.
На почукването Лешек отговори силно, уверено, дори предизвикателно.
— Влезте, моля!
Още преди няколко минути светлините на фаровете бяха го предупредили за пристигането на родителите му. Знаеше, че са те. Но не знаеше намеренията им. Затова скочи и застана пред Мариша, сякаш искаше да я прикрие от надвиснала опасност. Лицето му се изопна и пребледня. Стисна зъби, за да не изрече напиращите остри, гневни, безмилостни думи. И зачака.
Вратата се отвори. Влязоха. Бе минала може би секунда, откакто застанаха на прага, но той вече беше ги разбрал. Баща му мило се усмихваше, а очите на майка му бяха зачервени от плач, устните й трепереха.
— Синко мой! — прошепна почти беззвучно тя.
Сграбчи ръцете й и започна да ги целува горещо.
— Мамо! Мамо!…
В тези две сподавени от вълнение думи имаше всичко: и болка, и упрек, и надежда, и обида, и молба за прошка, и опрощение. Всичките им страдания, вътрешни борби, взаимни обвинения, мъчителни тревоги, жестоки решения и най-нежно умиление се съдържаха в тези две думи: синко, мамо, в думите, които изразяват най-трайния договор, най-нерушимия съюз, най-свещената спогодба.
Те се прегърнаха, без да говорят, без да разсъждават, с единственото желание никога да не бъде затъмнена истината, която бе ги озарила.
Госпожа Чинска се опомни първа и рече топло:
— Позволи ми, Лешек, да се запозная с бъдещата ти съпруга.
— Погледни, мамо, това е най-милото момиче на света… Тя още не е била обичана така силно, както заслужава.
Мариша стоеше свела поглед, смутена и плаха.
— Ние с баща ти — каза госпожа Елеонора — ще присъединим чувствата си към твоите, сине, и може би тогава тя ще има обичта, за която е достойна.
Приближи се до Мариша, прегърна я и нежно я целуна.
— Прелестна си, мило дете, а вярвам, че и душата ти е красива. Надявам се да бъдем приятелки и да не ме смяташ за съперница, макар и двете да обичаме едно и също момче.
Засмя се и погали поруменялото лице на момичето.
— Погледни ме, искам да разбера по очите ти много ли го обичаш.
— О, толкова много, госпожо! — рече тихо Мариша.
— Скъпо дете, за теб не съм „госпожо“. Искам да ти бъда майка.
Мариша се наведе и притисна устни към ръката на тази горда дама, доскоро толкова чужда, строга, опасна и недостижима жена, която сега имаше право да нарича „мамо“.
— Позволи и на мене — протегна ръце към Мариша господин Чински — да ти благодаря за щастието на нашия син.
— Той ме направи щастлива! — усмихна се най-сетне Мариша, придобила малко смелост.
— Погледнете я колко е хубава! — викна възторжено Лешек, който досега бе наблюдавал сцената приятно изненадан.
— Моите поздравления, момчето ми! — потупа го по рамото баща му.
— Има за какво, нали? — вирна самонадеяно глава Лешек. — Но вие още не я познавате. Когато я опознаете като мене, ще видите, че е истинско съкровище, олицетворение на чудото.