— Лешек! — засмя се Мариша. — Не ти ли е неудобно да преувеличаваш! След такива хвалебствия твоите родители ще очакват да ги потвърдя с нещо. И разочарованието им ще бъде още по-голямо, когато се окаже, че аз съм обикновено, глупаво момиче…
— Скромността — прекъсна я госпожа Чинска — също е достойнство.
— Това не е скромност, госпожо — поклати глава Мариша. — Не мислете, моля ви, че не си давам сметка какво представлявам и колко трудно ще ми бъде, колко усилия ще ми струва да достигна равнището на Лешек, на вас и вашето общество, за да не правя лошо впечатление и да не срамя Лешек с недостатъците в моето образование и възпитание. Признавам открито, че се страхувам и не зная дали ще се справя. Ако се осмелявам да го сторя, ако въпреки всичко съм решила да понеса възможните… разочарования… унижения… то е само защото го обичам много…
Говореше бързо, без да ги гледа, а ускореното й дишане издаваше, че споделя мисли, които дълбоко я вълнуват.
Лешек гледаше победоносно родителите си, сякаш казваше:
— Виждате ли какво момиче съм избрал?!
— И ако днес съм толкова щастлива и горда, че ще бъда негова жена — продължи Мариша, — съвсем не е затова, че всяко бедно момиче мечтае да се омъжи за богат и изискан мъж. Действително радва ме, че той, който познава толкова прекрасни девойки, достойни за него по богатство и обществено положение, е избрал мене, никому ненужното сираче, но съм щастлива и горда само защото го е направил той, най-благородният и най-добрият човек, когото познавам.
Госпожа Чинска я прегърна.
— Разбираме те, мило дете. И сме готови да те уверим, че оценяваме твоите безкористни намерения. При това бъди сигурна, че не само няма да ти създаваме огорчения, а напротив, ще отворим пред тебе сърцата си и ще ти помагаме във всичко. И никога вече не казвай, че си сираче, тъй като от днес, мило дете, имаш нас, нашия дом, който става и твой.
Мариша отново се наведе над ръката й, за да я целуне и да скрие сълзите, които премрежиха погледа й.
— Толкова сте добра — прошепна тя. — Не съм предполагала, че сте толкова добра… мамо.
Господин Чински, макар че също беше развълнуван, се усмихна под мустак и се изкашля:
— А сега — каза, — след като напомнихме, че имаме дом, най-добре ще бъде, струва ми се, ако всички отидем там. Ще помогнем на Мариша да си събере нещата и ще я вземем в Людвиково.
— Разбира се — съгласи се госпожа Елеонора. — Няма причини да остава повече тук.
Мариша отново се изчерви, а Лешек каза:
— Виж какво, мамо… Страхувам се, че на моята Маришенка ще й бъде малко неудобно. В Людвиково има толкова гости, хора, които са й съвсем чужди…
— Тоест ти предпочиташ да остане тук? — учуди се госпожа Чинска.
— О, не! Но имам една идея. Бих искал да заминем с Мариша за Вилно.
— Сега?… По празниците?
— До празниците остават още пет дни. Трябва да отидем по две причини: първо, дължим благодарност на този честен Кошиба, който лежи в затвора, затова че ни е спасил живота. Искам да възложа делото му на Вацек Корчински. Адвокат като него може да направи всичко. А не бих си простил и най-малката небрежност към човека, комуто съм толкова задължен и който е безгранично привързан към Мариша.
— Правилно — съгласи се госпожа Елеонора.
— И второ, трябва да попълним гардероба на моята кралица. Лично аз не придавам никакво значение на това, но бих искал тя да не се чувствува неудобно сред гостите в Людвиково. Надявам се да уредим въпроса с помощта на Вацковата жена.
Госпожа Чинска кимна:
— Признавам, че и тук имаш право. Обаче не напълно. Не мога да се доверя изцяло на вкуса на Корчинска. Затова ще замина с вас и ще участвувам в избора.
— Мамо! Ти си ангел — извика Лешек.
Той действително беше благодарен на майка си за решението й. Предпочиташе Мариша да се сближи с някого от семейството, преди да отиде в Людвиково, за да има възможност да свикне с новото си положение. Майка му притежаваше истински талант да общува с хората и той не се съмняваше, че под нейно влияние едно интелигентно и впечатлително момиче като Мариша, макар и за кратко време, ще спечели много, а преди всичко свобода в държанието, която се постига трудно в ново обкръжение.