След половин час семейство Чински си тръгна, тъй като госпожа Елеонора трябваше да се приготви за път. Лешек и Мариша останаха, те щяха да потеглят след два часа и да се срещнат с майката на гарата. В това време в пристройката дойде Прокоп и ги покани на вечеря. Това, че младият господар от Людвиково си вземаше жена, живяла под неговия покрив, беше за него — както сам твърдеше — събитие, достойно да бъде ознаменувано. Затова на масата се появи и домашна вишновка, а в чест на годениците домакинът произнесе дълга реч, изпъстрена с мъдрости от светото писание и лични философски разсъждения.
Обикновено за нощния влак идваха малко пътници. Този ден, както винаги пред празници, в чакалнята имаше доста местни търговци, които отиваха във Вилно за стока. Появата на Лешек и Мариша в компанията на госпожа Чинска предизвика обяснима сензация. Началникът на гарата сметна за свое задължение да поздрави госпожа Чинска и да попита:
— Напущате ли ни за празниците, уважаема госпожо?
— Не. Връщаме се след няколко дни — отговори госпожа Чинска. — Отивам със сина и бъдещата снаха да направя някои покупки.
Началникът зяпна от почуда. Лешек се усмихна и доволен помисли:
— Утре ще има за какво да говорят в Радолишки и в цялата околност.
Осемнадесета глава
Зад фурната на затвора се бе спукала канализационна тръба. Затворниците, чиито присъди още не бяха влезли в сила, не бяха длъжни да работят, но Антони Кошиба отиде доброволно. Предпочиташе тежката физическа работа пред бездействието в задушната килия, където беше принуден да слуша разказите на другите за нападения и обири, побоища и планове за бъдещи подобни изстъпления. След такива безсмислено преживени дни идваха най-мъчителните, безсънните нощи. Затова молеше да го вземат на всякаква работа. Трябваше ли да се пренасят въглища, да се почистват дворът или покривът от сняг, да се пренасят картофи в кухнята, той пръв се обаждаше. После уморен заспиваше тежък сън и нямаше време да размишлява за себе си, за Мариша и за каквото и да било.
Присъдата прие безропотно. Макар да я смяташе явна несправедливост, не протестираше. Отдавна бе свикнал с неправдата. Не го възмущаваше, не го учудваше, дори не го натъжаваше. Знаеше, че беднякът трябва да свиква с нея както с лошото време и студа. Бог, който ги праща, е създал и хора лоши, озлобени, груби, неотзивчиви.
Антони Кошиба не се надяваше много и на обжалването. Едно само го тревожеше и прогонваше нощем съня му, една грижа: как ли ще се справи Мариша там?
Познаваше добре Прокоп Мелник и не допускаше, че в неговия дом могат да се отнасят зле с момичето, но какво хубаво има в самотата, далеч от хората, за човек като нея?… А толкова се надяваше! Така чудесно си представяше живота с нея под един покрив. Разбира се, щеше да започне да взема пари от болните, особено от богатите, за да има тя за книги, които толкова обича, и за хубави дрехи, които подхождат на нежната й красота повече от простите басмени роклички. Сутрин щеше да работи във воденицата, следобед Мариша ще му помага да приема болните, а вечер ще му чете със звънкото си гласче стихове и романи.
И ето, всичко беше станало на пух и прах. Три години са доста време. За три години много неща могат да се променят. След като излежи присъдата, ще се върне във воденицата, но вече няма да я завари там.
— Тогава какво?…
Тогава отново ще заживее празния, безцелен живот, живот нито за себе си, нито за хората, нито за бога, защото сам не го желае, хората го осъждат, а господ отвисоко и безразлично наблюдава всичко това.
— Тогава какво?…
Толкова години скита по света като бездомно животно, което няма друга цел, освен и този ден да се нахрани и подслони за сън в някое ъгълче. И тъкмо когато в тази пустота проблесна първата, единствената светлинна, когато усети в гърдите си, че сърцето му заби по-живо и се изпълни с топли, човешки чувства, когато осъзна, че и той е човек, че е намерил цел и смисъл в живота, сполетя го този удар и всичко рухна.
Колко живо си спомняше сега онези страшни мигове, когато Мариша догаряше, когато, замаян от безсилно отчаяние, седеше край нея без всякаква надежда, неспособен да направи най-малкото усилие, дори да се моли. Нощем в затвора преживяваше същото. По същия начин мислите му се блъскаха непокорно във вира, който поглъщаше в бездната си всичко, което обичаше, заради което искаше, заради което можеше да живее.