И отново изплуваше някакъв ужасен спомен, мъгляв и далечен, че много, много отдавна е преживял подобно нещастие, някога в миналото пак е загубил всичко. Напразно напрягаше паметта си. Само едно име ясно изплуваше в нея: странно, никога нечувано, а толкова познато — Беата.
Защо това име се връщаше постоянно, защо със звука си всяваше тревога? Какво означаваше то?…
Лежеше с отворени очи върху твърдия сламеник в килията и се взираше в мрака, сякаш искаше да го прозре. Но паметта му спираше винаги на едно и също място, пред някаква непристъпна стена, през която не можеше да премине.
… Беше есен, разкалян път и обикновена селска каруца с малка шкембеста кранта… Лежи в каруцата и спи, а главата му се удря в дъските силно, болезнено. Тъкмо болката го събуди.
Но какво е било преди това?…
Да, тук започваше непристъпната стена, а зад нея се криеше неразгадаемата тайна. Живот неизвестен, забравен, заличен, изтръгнат от действителността. Едно знаеше: бил е различен от сегашния. Сигурно е имал някаква връзка с живота на богати хора и с това загадъчно име: Беата.
В първите години на своето скиталчество се опитваше да проникне през бента, който се издигаше между паметта му и миналото. Даваше си сметка, че е трябвало да има младост и детство. В плахи разговори със случайно срещани хора бе разбрал, че всички помнят детските си години. После пред никого не издаваше странния си недъг, защото никой не искаше да му повярва. Присмиваха му се и предполагаха, че има причини да не помни миналото си, но продължаваше да напряга паметта си, подновяваше настъплението срещу непроходимата стена и всеки път, уморен, изтощен до крайност, полуобезумял, трябваше да се връща към действителността и да се заклева, че никога вече няма да прави нови опити.
Годините минаваха. Свикна и се примири с това и дори не беше нужно да се кълне. Понякога само някое събитие неволно будеше у него внезапна тревога и онзи страх, който изпитва всеки човек, изправен пред неразгадаеми сили, напиращи в него.
Винаги най-добрият начин да откъсне мислите си от тези неща е била работата, затова Антони Кошиба охотно се залавяше за най-тежката.
Същия ден с неколцина други затворници от тъмни зори копаеше дупка над пукнатата канализационна тръба. Напоследък времето бе омекнало и горният слой на земята се бе превърнал в кашкава кал, затова пък надолу бе вкочанена от силния студ и трябваше с все сила да се копае с кирката и лизгара.
Към десет часа откъм канцеларията се зададе старшият надзирател Юрчак.
— Я, ще викат някого за свиждане — прецени един от по-старите затворници.
И не се излъга. Извикаха Антони Кошиба.
— Едни млади господа са дошли — обясни надзирателят.
— За мене ли?… Трябва да е някаква грешка!…
— Не дрънкай, ами отивай в стаята за свиждане.
Антони никога не беше ходил в стаята за свиждане. Никой не бе го посещавал, затова си блъскаше главата кой може да е дошъл. Ако бяха Васил и Зоня, надзирателят нямаше да ги нарече „господа“.
В първия момент мракът, който цареше в преградената с решетки стая, му попречи да познае Мариша, а пък и тя не беше с палтенцето и баретата си, а с елегантно кожено палто и шапка. До нея видя младия Чински.
Изведнъж Кошиба понечи да се върне. Предчувствието му подсказваше, че го очаква нещо неприятно, някаква лоша новина, някакъв непредвиден удар. Защо са заедно и какво означават тези дрехи на Мариша?…
— Чичо Антони! — извика момичето. — Не ме ли познаваш?…
— Добър ден, господин Кошиба — поздрави Лешек.
— Добър ден — рече тихо.
— Вижте какво, не се тревожете — започна весело Чински. — Сега всичко ще се оправи. Ако бях научил по-рано за неприятностите, които са ви сполетели заради нас, щях да се заема с вашето дело. Но скоро ще излезете оттук. Ще направим всичко, за да ускорим обжалването, а след като делото се преразгледа, убеден съм, че ще ви освободят. Как се чувствувате?
— Благодаря, като в затвор…
— Толкова си отслабнал, мили чичо — каза Мариша.
— А ти си се поправила, гълъбче — усмихна и се той.
Тя кимна.
— От щастие.
— От щастие ли?…
— Да, от голямото щастие, което ме сполетя.