— Какво е това щастие? — попита Кошиба.
Мариша хвана Лешек под ръка и каза:
— Той се върна при мене и никога вече няма да се разделим.
Знахарят се улови с две ръце за решетката, която го отделяше от тях, сякаш се страхуваше да не залитне и падне.
— Как така? — попита сподавено.
— Така е, чичо — усмихна се Мариша. — Лешек се излекувал и си дойде. Видя ли, несправедливо го осъждаше. Той много ме обича, може би толкова, колкото и аз него…
— Напротив — прекъсна я весело Лешек, — аз я обичам много повече.
— Това е невъзможно. И скоро ще се оженим. Дойдохме с майката на Лешек. Мама ми купи всички тези красиви неща. Харесвам ли ти, чичо?…
Едва сега тя забеляза странната потиснатост на своя стар приятел.
— Не се ли радваш на щастието ми, чичо? — попита и изведнъж се досети: — Колко нетактично е от наша страна, след като ти трябва да лежиш в затвора. Не ни се сърди.
Знахарят вдигна рамене.
— Че кой се сърди… Само че… не ви очаквах… Бог да ви даде всичко най-хубаво…
— Благодарим, от сърце благодарим — подхвана Лешек. — Но моля ви, не се тревожете за съдбата си. Поверихме вашето дело на най-добрия адвокат в града, на Корчински, Той твърди, че ще ви оправдае. А на него може да му се вярва.
Кошиба махна с ръка.
— Не си струва труда!…
— Какво говориш, чичо! — възмути се Мариша.
— Струва си — увери го Лешек. — Вие сте нашият най-голям благодетел. През целия си живот няма да можем да ви се отплатим. Повярвайте ми, господин Кошиба, ще направя всичко, за да ви освободят.
Върху лицето на знахаря се появи тъжна усмивка.
— Да ме освободят ли?… А… защо ми е свободата?…
Младите се спогледаха учудено и Лешек поклати глава:
— Това е временна потиснатост. Не бива да мислите така…
— Какви са тези приказки, чичо?
— Така е, гълъбчето ми — въздъхна Антони, — но да не говорим за това, господ да ти даде радост и спокойствие, гълъбче… Хайде, време ми е вече, сбогом… И не си създавайте грижи с мене, стареца…
Поклони се тежко и тръгна към вратата.
— Господин Кошиба! — извика Лешек.
Но знахарят ускори крачка и излезе в коридора. Вървеше все по-бързо, надзирателят едва го догонваше, докато най-после се ядоса:
— Какво си хукнал такъв! По-бавно, де! Краката ли да си потроша заради тебе?
Знахарят тръгна по-бавно, с наведена глава.
— Каква ти се пада госпожицата? — попита надзирателят. — Роднина или позната?…
— Тя ли? — погледна го знахарят унесен. — Тя?… Откъде да знам…
— Как тъй откъде?
— Ей така, един човек днес може да бъде за тебе всичко, а утре… нищо.
— Викаше ти чичо.
— Може всякак да ми вика. Думите са празна работа.
Надзирателят изсумтя гневно.
— Голям философ се извъди… Тю!
Можеше ли той да се досети какво става в душата на този човек? Можеше ли да предполага, че затворникът Антони Кошиба преживява най-тежкия миг в своя окаян живот?… Както надзирателят, така и другарите му по килия бяха забелязали, че сякаш нещо тежко бе сполетяло знахаря, беше съкрушен и угнетен. Онемя напълно, цяла нощ се въртя върху сламеника, а на сутринта не отиде доброволно на работа и остана сам в килията.
Не беше излъгал, когато каза на Чински, че не му е нужна свобода. Сега не желаеше нищо.
След толкова самотни години сред чужди хора бе намерил едно близко същество, за да го загуби отново. Когато се запозна с Мариша, когато почувствува обичта й, когато разбра, че това момиче му е по-скъпо от всичко друго, бе започнал да вярва, че е намерил най-сетне цел в живота си.
Не, никога не беше си градил някакви планове. Подозренията на Зоня, че имал брачни проекти, му се струваха смешни. Просто искаше да има Мариша край себе си. Разбира се, ако тя пожелаеше да стане негова жена, ако по този начин можеше да й осигури спокоен живот и средства, да се грижи за нея и да я закриля от злите езици, щеше да се ожени за нея. Но най-добре би било просто да останат заедно. Дори ако ще да се ожени за някой като Василко…
Щяха да си живеят заедно, да не се разделят никога, всеки ден щеше да вижда сините й очи, да слуша звънливия и глас, да сгрява старото си сърце със слънчевата й усмивка. Всеки ден тогава би имал някакъв смисъл, а вечер щеше да знае защо работи, за кого печели.