— Не.
— А от колко време лекувате хората?… Къде сте били, преди да отседнете във воденицата край Радолишки?
— Преди това не съм лекувал. Там започнах.
— Хм… Не можете да ме убедите, че без всякаква практика сте могли да наместите правилно счупени кости, да правите ампутации с примитивни инструменти и други подобни неща.
— Аз в нищо не искам да ви убедя.
— С липсата на откровеност затруднявате моята защита.
— Че молил ли съм ви да ме защитавате? Нямам нужда от никаква защита.
Адвокатът го погледна учуден.
— Предпочитате да останете в затвора?
— Все ми е едно — отвърна мрачно знахарят.
Адвокатът се ядоса.
— Но на мене не ми е все едно. Решил съм и съм обещал на приятеля си да ви измъкна оттук. И да знаете, че нищо не може да ме спре. Щом вие не искате да ми кажете, ще го науча от други.
— Оставете тази работа — махна с ръка знахарят. — Кому е потрябвала моята свобода, на мене тя не ми е нужна… Дали ще съм в затвора, или не, никого не засяга.
— Глупости говорите, но дори да имахте право, пак е необходимо в името на справедливостта…
— Няма справедливост — прекъсна го Кошиба. — Откъде измислихте тази справедливост?…
Адвокатът кимна.
— Естествено не говоря за абсолютната справедливост. Може би съществува такава, но нашият разум не разполага с никакво мерило, за да установи съществуването й. Аз ви говоря за относителната, човешката справедливост.
Знахарят се засмя подигравателно.
— Никаква няма. Човешка, казвате?… Ето, виждате ме тук, осъден на три години. А абсолютната?… Разбира се, че в разума няма да намерите доказателства за съществуването й. Но не в разума трябва да ги търсите, а в чувствата, в съвестта. И ако в тази съвест намерите само неправда, ако разберете, че целият ви живот е низ от неправди, тогава къде е тя, вашата абсолютна справедливост? Защото не става дума за наказанието. Наказва се за някаква вина. А това е неправда! С нищо незаслужена!
Очите му блестяха, а едрите пръсти на ръцете се свиваха нервно. Адвокатът помълча и неочаквано попита:
— Какво образование имате?
— Никакво образование нямам.
— В документите ви пише, че имате завършено второ отделение в основното училище в Калишко воеводство. Но говорите като интелигентен човек.
Знахарят стана.
— Животът внушава на хората разни мисли… Мога ли да си вървя?
— Момент, моля. Значи не желаете да разговаряте с мене открито?
— Няма за какво.
— Както желаете. Не мога да ви принудя. А сега… може би, се нуждаете от нещо?… Топло бельо или книги?…
— Нямам нужда от нищо — натърти знахарят, — но ако все пак се нуждая от нещо, то е да ме оставят на спокойствие.
Адвокатът се усмихна примирително и протегна ръка.
— Така да бъде. Довиждане, господин Кошиба.
Когато излезе от затвора, адвокатът Корчински вече бе решил: трябва да отиде в Радолишки, във воденицата, в околните села, да намери свидетели, бивши пациенти на знахаря, а после да ги доведе на делото в съда.
„Ще използувам случая да прескоча до Людвиково за ден-два — помисли си, — а от това дело ще направя голям съдебен процес и ако не го спечеля, ще означава, че съм некадърен.“
Корчински беше млад адвокат, но вродените му способности, трудолюбието, задълбочените юридически знания, пък и познанствата му бързо го издигаха, а амбициите му го тласкаха все по-напред, за да блесне в адвокатското поприще не само в този край, но и да си спечели име в цялата страна.
С делото на Антони Кошиба той се зае заради приятелството си с Лешек Чински и заради добрия хонорар, който не можеше да пренебрегне, но главно защото делото го беше заинтригувало силно, в него той бе усетил ефекта, който се постига с особено нашумели процеси, в случай на успех те създават популярност на защитника.
След като се заловеше с някаква защита, той никога не пропускаше дори най-малката подробност, затова още на следващия ден замина за Радолишки. Цели два дни обикаля из околността, проведе продължителни разговори с хора, събра материали… Наложи се да съкрати престоя си у Чински.