Въведоха под стража обвиняемия, който безучастно зае мястото си край полицая. Видът на Антони Кошиба ярко контрастираше със спокойното самодоволство на защитника му. Той седеше прегърбен, свел глава и вперил неподвижен поглед в пода. Брадата му беше побеляла още повече, кожата на лицето — пожълтяла, под очите изпъкваха тъмни торбички. Дори не погледна към залата и сякаш не чуваше познатите приятелски гласове, които го викаха по име, пък може и наистина да не ги е чувал, защото не реагира и на въпросите на защитника, отправени към него. Едва острият звънец и гласът на полицая, който му заповяда да стане, пробудиха Кошиба. Надигна се тежко и седна, потънал отново в мислите си.
Той бе единственият човек в тази зала, който никак не се интересуваше от хода на процеса и от резултата му.
Отговори като автомат на поставените въпроси относно самоличността му и пак изпадна в апатия.
— Ако имах работа със съдебни заседатели — помисли си с усмивка Корчински, — само при вида на този нещастник щях да получа оправдателна присъда.
В това време започна разпитът на многобройните свидетели. Пред съдиите застана старшият Жомек. На умело зададените въпроси на прокурора даде обяснения, доста утежняващи вината на подсъдимия. Кошиба си признал, че откраднал докторската чанта с инструментите, не я върнал, а я укривал и задържал няколко седмици, дал я на собственика едва при заплахата за обиск, който би довел до откриването на откраднатата вещ.
Защитата на свой ред зададе въпроси.
— Като началник на участъка в Радолишки свидетелят получавал ли е оплаквания срещу Кошиба?
— Не, никакви.
— Преди случая с присвояването на инструментите би ли могло да му се издаде свидетелство за благонадеждност?
— Разбира се. Той беше много почтен човек.
— Защо не арестувахте Кошиба след разкриването на кражбата?
— Защото според мене нямаше опасност да избяга. Достатъчно ми беше обещанието на Кошиба да не се отлъчва от града.
— Знаел ли е свидетелят, че Кошиба е дошъл в този край сравнително неотдавна и че години наред доста често е сменял местожителството си?
— Знаех.
— И въпреки това му повярвахте, че няма да наруши обещанието си?
— Да. И не се излъгах, защото наистина не избяга.
— Благодаря. Нямам повече въпроси.
Следващият свидетел беше доктор Павлицки. Отначало заяви с нежелание, че няма какво да добави към направените вече показания, но по настояване на прокурора започна да отговаря на въпросите.
— Бил съм три пъти в стаята, където живееше обвиняемият.
— С каква цел?
— Първия път го предупредих да не упражнява незаконно лекарската практика, после бях извикан след злополуката и последния, за откраднатите хирургически инструменти.
— Какви бяха хигиенните условия в тази стая?
— Просто плачевни. Дрехите на обвиняемия бяха петно до петно, ръцете му — много мръсни. На много места от тавана висяха паяжини. Забелязах, че в тенджерата, където вари билки, плуваше мазнина. Вероятно ги използуват и за готвене на ядене, пък и правеха впечатление на никога немити. По пода имаше какви ли не боклуци. Беше толкова задушно, че едва се дишаше.
— Къде е оперирал Кошиба?
— Точно в тази стая.
— Дали при по-сериозни операции, направени в такива условия, няма опасност от инфекция?
— Разбира се, и то не само при по-сериозни. И при най-малката рана, ако се замърси, е възможна инфекция или тетанус.
— Какво отговори обвиняемият на вашите забележки?
— Не им обърна никакво внимание.
— Виждали ли сте инструментите, които е употребявал знахарят при операции?
— Да, но това не бяха хирургически инструменти. Видях обикновени железарски чукчета, длета, клещи и други подобни. Например кухненски нож и дърводелски трион.
— В какво състояние бяха тези инструменти?
— По някои имаше ръжда. На едно от длетата забелязах стара, засъхнала кръв. Всички миришеха на газ или на бензин, които обвиняемият вероятно е употребявал като дезинфекционно средство.
— Може ли да се прави дезинфекция с газ и бензин?