— В този случай обаче — обади се председателят — вие определихте повечето от операциите като сложни и опасни.
— Действително. Тъкмо затова, трябва да призная, бях изумен. Този знахар, изглежда, има не само опит, но и феноменална дарба…
Позамисли се и добави:
— … интуиция… Да, хирургическа интуиция, нещо, което се среща много рядко. Лично аз познавах някога само един хирург с толкова сигурна ръка и изключителна интуиция.
— А какво значение има сигурната ръка?
— Сигурната ръка ли?… Преди всичко точност на разрезите.
— Благодаря — каза председателят. — Страните имат ли въпроси?
Прокурорът поклати отрицателно глава, а адвокатът Корчински извика:
— Аз имам. Господин професор, установихте ли у някой от прегледаните от вас пациенти на Кошиба следи от инфекция?
— Не.
— Благодаря. Нямам други въпроси.
Професорът се поклони и седна на първия ред до семейство Чински. Едва сега той за пръв път хвърли поглед към скамейката на подсъдимите. Видя широкоплещест, изнемощял брадат мъж, на вид около шейсетгодишен.
— Значи така изглежда този знахар — помисли си. И щеше да отмести очи, но го изненада странното поведение на обвиняемия.
Антони Кошиба се беше вторачил в него напрегнато и сякаш в несвяст.
На устните му трепна странна усмивка, несигурна и въпросителна.
Ама че чудак — констатира мислено професорът и се обърна.
След време обаче нещо го накара отново да погледне към знахаря. Изражението на измъченото лице не беше променено, а погледът му бе сякаш прикован в професора.
Добранецки нервно се размърда на стола и обърна глава към прокурора, който тъкмо започваше речта си. Говореше с доста монотонен глас и може би това намаляваше силата на аргументите му, изразителността на неговите кратки, делови, безстрастни, но безпогрешно логични изречения.
Прокурорът се съгласи, че ръководена от чувства, първата инстанция е издала присъда, която може да се смята за твърде сурова. Призна, че подсъдимият Кошиба не може да бъде причислен към категорията на шарлатаните. Дори признаваше, че е възможно да се е ръководил от благородни подбуди, упражнявайки знахарството.
— Но ние тук — продължи — не сме представители на милосърдието. Ние сме служители на закона. И не бива да забравяме, че обвиняемият го е нарушавал…
Професор Добранецки се мъчеше да се съсредоточи върху аргументацията на прокурора, но му пречеше едно непоносимо чувство: просто усещаше на гърба си погледа на Кошиба.
— Какво иска от мене? — ядосваше се. — Ако по този начин изразява благодарността си за моите показания…
— … Несъмнено това са смекчаващи вината му обстоятелства — продължаваше обвинителят. — Но ние не можем да пренебрегваме фактите. Кражбата си е кражба. Укриването на открадната вещ…
Не. Невъзможно беше да се съсредоточи. Очите на този човек имаха някакво магнетично въздействие. Добранецки се обърна почти гневно и се изненада: знахарят бе свел глава. Големите му ръце бяха опрени безпомощно на перилата пред него.
Изведнъж в съзнанието на професора изникна едно нелепо предположение:
— Виждал съм някога този човек.
Паметта му заработи усилено. Професорът вярваше на паметта си. Никога не беше му изневерила. И сега, след доста усилия, стигна до извода, че за миг го е заблудила някаква несъществена прилика. Навярно с някакъв отдавнашен пациент.
… Впрочем нямаше време да размишлява повече върху това, понеже току-що бе станал адвокатът Корчински и неговият метален баритон прозвуча наелектризиращо:
— Уважаеми господа съдии! Единствено по силата на сляпата съдба и недоразумението този човек се намира сега в тази зала и е изправен пред този съд. Не тук е неговото място и не това е най-подходящият ареопаг[13] за оценка на делата му. В момента Антони Кошиба трябваше да се намира в аулата на нашия университет, да стои изправен пред академичния съвет и да очаква не присъда, а да му връчат диплома на доктор хонорис кауза на медицинския факултет!