— Трябваше веднага да позная неговата ръка! Глупак с глупак!
А и други следи можеха да го наведат на тази мисъл. Между прегледаните беше госпожицата, оперирана след счупване на черепната основа. Вярно е, че името й учуди Добранецки: Вилчур, но в бързината не се сети да разпита момичето. Впрочем тази фамилия се срещаше доста често, самият той имаше неколцина пациенти Вилчур, но трябваше да се позамисли. Възрастта на същата Вилчур съвпада с възрастта на дъщерята на професора. Когато изчезна с майка си от Варшава, тя беше на седем години. Да, съвсем очебийно…
— Не може да е случайно! Знахарят Кошиба… и тя…
Професорът хвърли цигарата, без да я запали, и разтърка чело. Беше влажно.
— Значи не е умрял, не е убит!
Укрил се е тук, на изток, преоблечен като селянин, и живее под чуждо име с дъщеря си, но защо не е променил и нейното име?… Защо баща и дъщеря се преструват на чужди?…
Сега си спомни думите на госпожицата по време на прегледа:
— Чичо Антони беше към мене по-всеотдаен и от истински чичо.
Защо е тази комедия?… Пък и баща й! Достатъчно беше да стане и да каже:
— Имам право да оперирам и лекувам. Не съм знахарят Кошиба. Аз съм професор Рафал Вилчур.
Щяха да го освободят.
— Тогава защо така упорито се крие? Би могъл да съобщи истинското си име още при първото гледане на делото, а е предпочел да приеме присъдата три години затвор.
Ако професор Добранецки не познаваше толкова добре своя някогашен шеф и учител, би могъл да помисли, че извършено престъпление или убийство е накарало Вилчур да се укрива. Но дори сега би вдигнал рамене, ако някой му подхвърли подобна мисъл.
Не, тук трябва да се крие някаква по-дълбока тайна.
Ясно оживяваха в паметта му онези дни, първите дни след изчезването на професора. Нима мнимото бягство на госпожа Беата с дъщеря й, а после и изчезването на професор Рафал е било предварително замислена комедия?… Но по какви причини?… Бяха оставили богатство, позиции, неговата слава — всичко. Избягаха, но защо?
Рационалният ум на Добранецки не можеше да приеме обяснение, което да не изхожда от логически предпоставки, да не се основава на естествени човешки подбуди.
Сега обаче той нямаше време да разгадава тайни. Всеки момент можеха да произнесат присъдата. Очевидно щеше да бъде оправдателна, но можеше да бъде и наказателна.
— Мой дълг е да уведомя веднага адвоката и да се поднови делото, за да дам показания кого съм разпознал в лицето на знахаря Кошиба.
Добранецки прехапа устни и повтори:
— Да, мой дълг е.
Обаче не се помръдна. Мислите му бързо се гонеха, във въображението му трескаво изплуваха възможните последици.
Преди да вземе решение, трябва трезво и задълбочено да подреди, да пресее, да премисли всичко… Разбира се, и да предвиди последствията. Не обичаше, не можеше да действува сляпо под влиянието на импулси.
— Преди всичко трябва да се овладея — промърмори с тон, който употребяваше, за да успокои нервните си пациенти.
Извади цигара, внимателно я запали. Помисли, че тютюнът е пресъхнал, че днес е изпушил по-малко цигари, отколкото обикновено, и че би трябвало изобщо да се ограничи до двайсет цигари дневно. Тези прости действия и страничните размисли възвърнаха равновесието му, а резултатът дойде веднага: припомни си една много важна подробност, подробност, която до този момент не бе взел под внимание, но която променяше основно ситуацията. По време на процеса знахарят Антони Кошиба му се усмихваше, явно му се усмихваше!
— Той ме гледаше така, сякаш ме познава добре, но не си спомня откъде. Или най-малко не криеше, че се мъчи да сети кой съм!… Какво означава това?
Можеше да означава само едно: професор Вилчур не се страхуваше, че ще го открият, преоблечен като знахар. Професор Вилчур не се страхуваше! В такъв случай защо не прекъсна процеса с простото признание, че е Вилчур? Този въпрос можеше да има само един отговор:
— Самият той не знае кой е…
Това откритие накара професор Добранецки да скочи на крака.
— Амнезия! Загубил е паметта си. Боже! Толкова години се е лутал… Изпаднал е до равнището на прост ратай… Загубил е паметта си…