Професор Добранецки отлично знаеше какво трябва да се направи, за да бъде излекуван този нещастник. Достатъчно беше просто да му кажат кой е, да му напомнят някои подробности, да му покажат някакъв познат предмет.
Разбира се, в резултат на това може да настъпи сериозно психическо сътресение, но и най-силният шок не е опасен.
След няколко часа, след няколко дни Вилчур ще си възвърне напълно съзнанието…
— И тогава?…
Сега пред очите на Добранецки ясно изплуваха поредните неизбежни последици. Първо, известието за трагедията и щастливия и край ще гръмне из цялата страна. Професор Вилчур ще се завърне в столицата. Ще заеме отново вилата си, длъжностите си, водещата си позиция в медицинския свят. Ще се върне още по-прославен, по-боготворен, по-знаменит, защото ще бъде увенчан с ореола на несправедливо преживяната неправда и унижение, с ореола на знахар-чудотворец, който може да бъде гениален хирург и без операционни зали, без цял щаб асистенти, без инструменти…
— Той ще се върне… а тогава какво ще стане с мене?…
И професор Добранецки усети горчив вкус в устата си. Какво ще стане с него?… С него, който толкова години се бе издигал с мъчителен труд към върховете, за да стане пръв, за да изкачи най-високото стъпало?…
Несъмнено всички ще посрещнат с овации неговото откритие. Ще преживее още един триумф. А после?… После по силата на нещата ще бъде изблъскан на заден план, по силата на нещата ще мине в сянката на великия Вилчур… Е, няма да му отнемат катедрата, но под натиска на общественото мнение ще трябва да я отстъпи доброволно. Ръководството на болницата… директорския кабинет… Всички нововъведения, затвърдени с годините… Председателското място в различни дружества и съюзи…
Да, да влезе в съдебната зала и да заяви, че този знахар е професор Рафал Вилчур, означава да се откаже от собствените си придобивки, от собствените си постижения, от собствените си длъжности. Означава да сложи кръст на кариерата си и доброволно да се откаже от всичко, което толкова бе обикнал…
И още нещо: в написаната от него биография на професор Вилчур имаше един малък откъс, който вече толкова години Добранецки не можеше да забрави, нито да си го прости като недопустима проява на своята суета. Там той бе излъгал при описанието на един случай в университетската клиника, на една смела и сполучлива диагноза, заслугата за която приписа на себе си. Сега отново се изчерви, като си спомни глупавата, ненужна лъжа.
Лъжата, макар и дребна, макар и, общо взето, незначителна, можеше да бъде открита само от един човек: от професор Вилчур.
Можеше да бъде открита… само в случай, че Вилчур си възвърне паметта…
Ръцете и краката на Добранецки се бяха вледенили, а кръвта в слепоочията му рязко пулсираше.
— Как да постъпя?…
Подлост ли ще бъде, ако не каже?… Голяма трагедия ли ще бъде за Вилчур, ако остане в условията, в които живее сега и с които навярно е свикнал?…
— Беше просто случайност, че Корчински ме извика за свидетел! Случайност е, че се съгласих, дявол да го вземе! Ако не бях дошъл… Антони Кошиба до смъртта си щеше да си остане Антони Кошиба и изобщо нямаше да се чувствува неоправдан.
Точно така! Това трябваше да вземе като мерило, като критерий. Ако човек не осъзнава, че го е сполетяла несправедливост, тогава несправедливостта не съществува. Вилчур не си дава сметка какъв е бил някога. Той приема съдбата си като нещо естествено. Няма щастие, ако не го осъзнаваме, няма и нещастие…
В кулоарите се разнесе остро иззвъняване.
— Съдът влиза, моля, станете — стигна до ушите на Добранецки гласът на разсилния на прага на залата.
Не помръдна от мястото си. Вътре се четеше присъдата.
— А какво ще стане, ако го осъдят? — проблесна прорязваща мисъл във възбудения му мозък.
Стисна юмруци.
— Няма да го осъдят, не може да бъде — внушаваше си сам.
След малко в залата се разнесе глъч, шум от размествани столове и възбудени гласове. Вратата се отвори. Публиката се изсипа в коридора.
От израженията на хората не беше трудно да се отгатне, че е била произнесена оправдателна присъда. Добранецки облекчено въздъхна. Струваше му се, че цялата тежест на отговорността се смъкна от плещите му.