Край него минаваха хора, които жестикулираха и шумно разговаряха. Селяни с кафеникави кожуси, лекари, адвокати, мелничарят със сина си, семейство Чински. Най-отзад, в най-голямата група, вървяха знахарят Кошиба със защитника си, младият Чински и годеницата му.
Адвокатът Корчински с цялата група спря пред Добранецки. Развеселен, говореше нещо, благодареше.
Професорът се мъчеше да се усмихва, стискаше им ръцете, но стоеше със сведени очи. Когато ги вдигна за миг, срещна погледа на Антони Кошиба. С големи усилия на волята, се овладя да не извика. Погледът на Кошиба бе неспокоен, настойчив, замаян.
Най-после те отминаха и Добранецки, крайно изтощен, се стовари върху пейката.
Прекара тежка нощ. Не можа да мигне, мяташе се в леглото. Благодарният Корчински му бе запазил най-хубавия апартамент в най-изискания хотел. Беше тихо и удобно. Той обаче не можеше да заспи. Призори, уморен от безсънието, натисна звънеца и нареди да му донесат силен чай и коняк.
След като изпи почти цялата бутилка, усети въздействието й и заспа.
Събуди се късно с главоболие. Донесоха му телеграми от Варшава. В едната асистентът от клиниката напомняше датата на конгреса в Закопане, където професорът утре трябваше да председателствува, другата бе от жена му. Настояваше бързо да се върне.
— Търсиха ви няколко господа — съобщи прислужникът от хотела. — Питаха кога ще можете да ги приемете.
— Никого няма да приема. Не се чувствувам добре. Така им кажете.
— Слушам, господин професор. А на адвоката Корчински?
— На всички.
Стана едва късно вечерта. Трябваше да стегне куфарите и да се върне във Варшава. Но не можеше да си наложи никакво усилие. Няколко часа се влачи безцелно из града, после купи всички вестници и се върна в хотела. Във вестниците намери обширни съобщения за съдебния процес и мотивите на оправдателната присъда.
— Значи всичко е наред — внушаваше си. — Излишна чувствителност. Трябва да се стегна!
Но решението не му помогна много. Когато започна да прибира багажа, отново падна духом и го обхвана такова раздразнение, че пак поръча да донесат в стаята му коняк. Въпреки това прекара почти безсънна нощ.
Рано сутринта стана с готово решение. Излезе, без да закуси, качи се в първото срещнато такси и съобщи адреса на Корчински.
Завари го по халат.
— Здравейте, скъпи професоре — извика адвокатът. — Вчера идвах при вас два пъти, но ми казаха, че не сте добре…
— Да, да… Можем ли да поговорим насаме?
— Разбира се! — адвокатът стана и затвори вратата на кабинета. — Какво има, професоре?
— Как се казва тази госпожица?… Годеницата на Чински?
— Вилчур.
— Мария Йоланта ли?
— Че е Мария, зная със сигурност, но дали има второ име, ей сега ще проверим.
Извади от чекмеджето папка с книжа. Прерови ги и след малко намери.
— Да. Мария Йоланта Вилчур, дъщеря на Рафал и Беата Гонтинска.
Вдигна поглед. Професор Добранецки седеше блед, с притворени очи.
— Господине — каза той сякаш с усилие, — трябва да ви съобщя, че тя е… че тя е… негова дъщеря.
— Чия дъщеря? — учуди се адвокатът.
— Дъщеря на Антони Кошиба.
— Не разбирам, господин професор.
— Кошиба не го ли знае?… И тя ли не знае?…
Корчински го погледна недоверчиво.
— Господин професор — започна, — има някакво недоразумение. Кошиба наистина се е грижил за госпожица Вилчур и тя изпитва към него най-сърдечни чувства, но уверявам ви, не може да се говори за никаква роднинска връзка…
Добранецки поклати глава.
— Аз пък ви уверявам, че те са баща и дъщеря. Антони Кошиба в действителност се казва… Рафал Вилчур.
От плещите му се смъкна товар, дишаше тежко.
— Как така?
Професорът дълго мълча.
— Да — започна да говори сякаш на себе си. — Познах го. Не може да съм сгрешил и не греша. Този знахар е професор Вилчур, който изчезна преди тринайсет години…
Неочаквано се изправи.
— Къде е той, заведете ме при него.
Адвокатът се опасяваше, че Добранецки е изпаднал в някаква нервна криза.
— Седнете, скъпи професоре — каза внимателно, — струва ми се, че тук има някаква грешка.