— Никаква грешка. Това е Вилчур. Вие чували ли сте за един знаменит варшавски хирург с такова име?
— Разбира се. Нали вие ръководите клиника на името на професор Вилчур?
— Да. Преди тринайсет години Вилчур изчезна. Всички мислеха, че се е самоубил… Беше преживял някаква семейна трагедия. Трупът не бе намерен… Бях му асистент, дясната му ръка. След него аз поех катедрата, клиниката… Да… Това е той.
— Изумително! — вече с повече вяра каза Корчински. — Но все пак може би грешите, професоре. От това би следвало, че тринайсет години той се е укривал под чуждо име?… Защо?
— Амнезия. Загубил е паметта си.
— Все пак… невероятно. В продължение на тринайсет години?
— Разбира се.
— Простете ми. Всъщност след като го чувам от вас, не би трябвало да се съмнявам, но дали е възможно от научна гледна точка?
— Напълно. Ретроградна амнезия. В медицината са известни много такива случаи. Липса на памет за миналото… В съзнанието на човека се заличава целият му предишен живот. След световната война са отбелязани стотици подобни случаи.
— Резултат от психическо сътресение ли е?
— Причината е без значение. Амнезия се появява обикновено, след като човек е загубил съзнание за кратко или по-продължително време.
— Неизлечима ли е?
— Има и такива случаи. Все пак, общо взето… Но нека не губим време. Къде е той?
— Кошиба ли?… Замина заедно с Чински. Взеха го с тяхната кола. Но това действително е сензация! Напълно сигурен ли сте?
— Напълно!
— По дяволите! Да го знаех по време на процеса! Щях да сразя прокурора и съдиите! Представяте ли си ефекта?!…
Добранецки не беше настроен да се занимава с тази страна на въпроса.
— Осъзнах го едва по-късно — каза уклончиво. — А сега… Можете ли да ми дадете адреса на семейство Чински?…
— С удоволствие. Възнамерявате да отидете там?
— Естествено.
— И се надявате да излекувате Кошиба или по-скоро Вилчур от болестта?
— Не е необходимо лечение. Достатъчно е да му се припомни кой е. Ако това не помогне… тогава нищо не може да се направи.
— Удивително! Изглежда, все пак си спомня нещо, щом не е забравил медицинските си познания?
— Да. Точно това ми дава надежда — каза Добранецки и стана.
Двадесета глава
Влакът спря с пухтене на малката гара. Беше ведро слънчево утро. Дебел сняг покриваше покривите, клоните на дърветата се огъваха под тежестта му. Просторът, който се откриваше от перона, изглеждаше някак празничен в своята белота и светлина, сякаш кокетно се усмихваше и примамваше с пухкавата си уютна тишина.
Професор Добранецки стоеше, загледан в бялото пространство. Толкова отдавна не беше ходил на село. В първия момент пейзажът му изглеждаше сякаш изкуствен, като прекалено реалистичен декор, предвзет и сладникаво красив. Бяха минали няколко минути, преди да изрови от паметта си някогашните чувства, някогашната връзка с този новооткрит свят, близостта си с него… Бе роден на село, там беше прекарал детството и първите си юношески години.
— Също амнезия — помисли. — Човекът, живеещ в града, забравя този свят. Увлича го болнавият ритъм на кариера, работа, надпревара… Просто забравя за съществуването на ведрината, тишината… на другата земя, където истината гледа човека в очите, а не достига до него по радиото или с черните напечатани букви… Забравяме всичко това…
Зад гърба си чу скриптене на стъпки по снега и глас:
— Сигурно сте за Радолишки?
— Не, за Людвиково. Мога ли да наема кола?
— Защо не? Може. Ако искате, ще прескоча до Павляк, той за миг ще впрегне конете.
— Ще ви бъда благодарен.
Това „за миг“ продължи обаче почти час. А пътуването по неотъпкания път до Людвиково му отне повече от половин час. Когато шейната най-сетне спря пред замъка, беше вече пладне. Привлечена от кучешкия лай, на вратата се появи икономката Михалеша и като прикри очи с ръка заради ослепителния блясък на снега, загледа непознатия.
— Сигурно идвате по работа във фабриката? — попита.
— Не. Бих искал да се видя с господин Чински.