— Тогава заповядайте вътре. Но господарите не са си вкъщи.
— Няма значение. Всъщност искам да се срещна с годеницата на господин Чински, с госпожица Вилчур.
— И нея я няма.
— Няма ли я?
— Не. Те, господине, всички отидоха в Радолишки.
Професор Добранецки се подвоуми.
— А скоро ли ще се върнат?
— Не се знае, господине. Отидоха до църквата да обявят годежа. Свещеникът сигурно няма да ги пусне да си тръгнат. Ще ги задържи за обяд.
— Така ли?… Лошо. А можете ли да ми кажете… Адвокатът Корчински от Вилно ме осведоми, че господа Чински взели със себе си знахаря Антони Кошиба?
— Така е, взеха го. Но той не пожела да остане.
— Не разбирам…
— Точно така, не пожела. Такава хубава къща му приготвиха, ей там, в градината. А той не остана.
— И къде е сега?
— Че къде може да бъде? Върна се във воденицата, при Прокоп Мелник. Казва, че там му било най-добре. Подивял е старецът. Ама пък и аз не ви поканих да влезете, ами ви държа на студа, макар и да не е много студено днеска. Хайде заповядайте вътре…
Добранецки се замисли.
— Не, благодаря ви. Трябва да отида в Радолишки. Имам много малко време и не мога да чакам.
— Както обичате. Ако искате де видите господарите, отбийте се у свещеника.
— Добре. Благодаря ви.
Коларят шибна коня, професорът старателно уви краката си с овчата кожа и шейната потегли.
Изглежда, този ден неуспехът преследваше Добранецки. Когато пристигна в дома на свещеника, научи, че само старите Чински били там, а те всъщност не го интересуваха. Кочияшът го осведоми, че господин Лешек и годеницата му отишли на гробищата, където е погребана нейната майка, а по пътя щели да се отбият във воденицата да се видят със знахаря.
— На едното от тези места ще ги намерите — завърши кочияшът и се обърна към коларя на професора: — А ти, Павляк, познаваш ли пъстрите людвиковски коне?
— Че как иначе…
— Тогава гледай. Младият господар замина с тях. Видиш ли ги, значи и господарят е там.
— Ясно — кимна коларят и цъкна на коня.
До радолишките гробища водеха два пътя. По-близкият, по който винаги се движеха погребалните процесии, минаваше покрай Трите круши. Другият, с около една верста по-дълъг, заобикаляше край воденицата на Прокоп Мелник. Именно този път бе избрал Лешек не само защото беше по-добре утъпкан, но и за да използуват случая да се видят със знахаря.
Дълбоко в себе си Лешек беше огорчен. Не можеше да разбере защо Кошиба отхвърли гостоприемството му в Людвиково, защо не пожела да живее в къщата, за която двамата с Мариша бяха положили толкова грижи. При това знаеше колко силно Мариша обича своя „чичо Антони“ и колко много иска той да бъде близо до нея. И за двамата отказът на знахаря беше неприятна изненада.
Затова сега, след като годежът им бе оповестен, бяха решили още веднъж да го обсипят с молби. Мариша, която познаваше характера на „чичо Антони“, нямаше големи надежди. Лешек обаче, по природа упорит, я уверяваше, че ще успее да го склони да се пренесе.
Завариха знахаря пред воденицата с чувал брашно на гърба. Тъкмо товареха една от шейните, които по този край наричат „розваленки“.
Той поздрави младите, без да се усмихне, отупа ръцете си и ги покани в пристройката.
— Днес не е студено — рече, — но ей сега ще напаля самовара и горещият чай ще е добре дошъл.
— С удоволствие — викна Лешек. — Тук при вас не се стесняваме. Чувствуваме се у дома си.
— Благодаря за милостта.
— Действително нашата милост не е малка, след като отказахте да ни гостувате в Людвиково, а ние ви посещаваме.
Знахарят не отговори. Извади иззад печката един стар ботуш, надяна кончова му върху тръбата на самовара и започна да раздухва позагасналите вътре въглища, отдолу заизскачаха пепел и искри.
— Вие, господин Антони — обади се отново Лешек, — наистина ни обиждате. И край Людвиково е пълно с болни, нуждаещи се от вашата помощ. А защо да тъгуваме за вас?
Кошиба тъжно се усмихна.
— Шегувате се, господине! За какво съм ви потрябвал…
— Не се ли чувствувате неудобно — престори се на възмутен Лешек. — Да не говорим за мене, но, струва ми се, не можете да отречете, че Мариша е привързана към вас.