Доктор Луця искаше да попита нещо, но Добранецки вече беше се обърнал към Донат и казваше:
— И после какво, маестро?
— Много красиво момиче — полюбопитствува Донат. Лекарка ли е?
— Да, това е нашата млада интернистка — обясни Добранецки.
След няколко минути се появи доктор Колски с един фелдшер.
— Маестро, време е вече за операционната.
Операцията започна точно в определения час.
Този вид операции не бяха нито от тежките, нито от трудните. За по-сигурно обаче на Донат му направиха пълна упойка — заради гласа на пациента местна упойка не се препоръчваше.
На операцията присъствуваха доктор Янушевски и доктор Колски. Силната светлина на операционната лампа се отразяваше от рефлектора и многократно засилена, осветяваше гърлото на пациента. От дясната страна, зад жлезата, имаше израстък с форма на разполовен лешник, малко по-тъмен от заобикалящата го лигавица. Засега той не застрашаваше гласа на Донат, а не можеше да застрашава и здравето му, тъй като беше доброкачествен тумор. Все пак напоследък непрекъснато нарастваше и беше добре да бъде отстранен за по-голяма сигурност. Според предвижданията на професор Вилчур цялата операция не трябваше да отнеме повече от двадесет и пет до тридесет минути.
В тихата операционна електрическият часовник отмерваше такта на секундите с неизменна точност. Тъкмо когато голямата стрелка доближаваше единадесетата минута, доктор Колски, който следеше пулса на пациента, бързо се обърна към застаналата зад него сестра и нетърпеливо даде знак с ръка.
От думи нямаше нужда.
Сръчните пръсти на сестрата вече напълниха спринцовката и след миг иглата потъна под кожата на пациента. Изминаха две дълги минути и трябваше да се бие втора инжекция.
На осемнадесетата минута професор Вилчур трябваше да прекрати операцията.
Шумът на бързи стъпки изпълни залата. Количката с кислородния апарат. Изкуствено дишане. Отново инжекции.
На двадесет и петата минута пациентът беше мъртъв.
Причината за смъртта не се нуждаеше от каквото и да било изясняване. За всички беше ясно едно: сърцето на оперирания не бе понесло наркозата. Професор Вилчур свали ръкавиците и маската, лицето му застина в някакъв каменен израз. Нямаше в какво да се упреква и все пак смъртен случай в неговата болница по време на операция, при това толкова лека, която правеше самият той, беше удар за него.
В този миг Вилчур все още не си задаваше въпроса какво ще бъде ехото от този трагичен нещастен случай, до какви последствия ще доведе. За него лично беше страшен фактът, че в болницата, която той ръководеше, поради някаква необяснима немарливост, поради нечия грешка или недобросъвестност беше умрял човек, които само преди половин час, усмихнат и изпълнен е доверие, му беше поверил здравето и живота си.
В погледите на колегите и персонала той откри отражение на своите мисли. Безмълвно излезе. В предоперационната сваляше престилката си бавно — сякаш бе смазан от огромна умора.
Когато отиде в кабинета си, завари почти целия висш персонал на болницата: доктор Ранцевич, доцент Бернацки, чийто нервен тик се беше възобновил, Добранецки мълчаливо пушеше цигара, Колски — блед с мрачно лице, Жука, доктор Луця Канска и още няколко души. Владееше дълбоко мълчание. Професор Вилчур се приближи до прозореца и след известно време запита, без да ги гледа:
— Кой от колегите интернисти беше дежурен днес?
След кратката пауза се обади треперливият и тих глас на доктор Канска:
— Аз, господин професоре.
— Вие? — сякаш леко учуден попита Вилчур. — Прегледахте ли го преди операцията.
Сега той се обърна и я погледна с упрек. Именно тя, към която изпитваше най-голяма симпатия, на която вярваше най-много, за която предвиждаше прекрасно бъдеще, тъй като беше млада лекарка, именно тя беше допуснала тази страшна немарливост?…
— Забравихте ли да го прегледате?
Доктор Луця поклати глава.
— Не съм забравила, господин професоре, но когато отидох в стаята му, заварих там професор Добранецки. Г-н професор Добранецки ми нареди да прегледам друг пациент и аз помислих, че той вече е прегледал Донат. Така разбрах, с такова впечатление останах.