Очите на всички присъствуващи се обърнаха към Добранецки, който почервеня и леко сви рамене.
— Вие, колега, прегледахте ли го? — запита Вилчур.
В погледа на Добранецки блесна гняв.
— Аз? От къде на къде. Нали това е задължение на дежурния интернист? — Високомерно вдигнатата глава и изопнатите черти на лицето му изразяваха възмущение.
— Струваше ми се — започна доктор Луця със сълзи в гласа — останах с впечатление…
— И какво от това? — иронично попита Добранецки. — Вие винаги ли си изпълнявате задълженията, задълженията, от които зависи животът на пациента, само тогава, когато нищо не ви се струва, само тогава, когато не оставате с някакво си там впечатление?
Доктор Луця Канска прехапа устни, за да не избухне в плач. В тишината се разнесе възбуденият глас на доктор Колски.
— Срещнах колежката в коридора и тя ми каза, че вие, господин професоре, сте го направили, че вие и Донат лично се познавате.
Добранецки сви вежди.
— Именно, отидох при него като при стар познат, за да си поговорим. Разбира се, аз щях да му прегледам сърцето, ако ми беше дошло наум, че вие, госпожице, ще пренебрегнете своите задължения толкова лекомислено.
По лицето на Луця се стичаха сълзи. Когато заговори, устните й трепереха:
— Не съм пренебрегнала. Бях убедена, че… Не мога да се закълна, но съм почти сигурна, че ми дадохте да разбера, че вие сам ще се заемете, защото аз никога…
Последните думи се размиха и се удавиха в ридание.
— Ако тук има някой виновен — избухна Колски, — във всеки случай това не е госпожица Канска.
Лицето на професор Добранецки се покри с тъмночервени петна. Дръпна се крачка назад и започна да вика:
— А, значи така? Такива методи имаме тук? Виждам, че тук се кове някаква интрига против мен! На мен искате да стоварите вашите простъпки! Може би аз трябва да отговарям за отсъствието на дисциплина в болницата, за безотговорността на някои привилегировани личности от персонала, така ли? Това щеше да е възмутително, ако не беше абсурд, и то толкова явен абсурд. А, не, драги дами и господа! Аз не се страхувам от интригите и лъжата. Не се боя от отговорността, когато аз именно нося отговорност, но сега, когато вие ме принуждавате, нямам намерение да крия повече това, което мисля. Да, ще кажа открито. Години наред ръководех тази болница и тогава подобни инциденти бяха изключени. При мен имаше абсолютна дисциплина, при мен никой не се ползуваше със специално благоволение, при мен всеки беше длъжен да носи цялата отговорност за всички свои задължения, определени точно. Заради това може би ме смятаха за прекалено суров, взискателен, безогледен ръководител, но в замяна по мое време не си играеха с живота на хората. Ето — Донат е жертва на реда, който господствува сега. Този ред уби Донат и, бог ми е свидетел, аз не съм отговорен за това!
Не само изречените думи, но и цялата осанка, погледът и изразът върху лицето на Добранецки, сякаш излъчваха обвинение, обвинение срещу всички събрани.
В тишината се разнесе гласът на професор Вилчур:
— Колега, моля за малко повече спокойствие и да не се раздават присъди. Никой не прави интрига против вас, никой не поставя вашите заслуги под съмнение, никой не стоварва вината върху вас. За всичко, което става в болницата, отговарям аз, аз ще поема отговорността.
— Именно! И аз така мисля.
С вестта, че Донат е починал на операционната маса, в болницата се възцари настроение на потиснатост. Разбира се, тази вест бързо се разнесе из града и за по-малко от час преддверието се изпълни с журналисти и фотографи от различни редакции.
Смъртта на Леон Донат, тенора, който беше на върха на славата си, не можеше да не направи потресаващо впечатление в целия свят. Понеже смъртта бе настъпила при толкова необикновени обстоятелства, този инцидент придобиваше облика на голяма сензация. Писалките на репортьорите работеха сръчно и обобщаваха откъслечните сведения на лекарите, сестрите и санитарите дори. Само професор Вилчур отказваше да приеме когото и да било, заявявайки, че няма какво да каже. Затова пък заместникът му професор Добранецки с готовност даде интервю.
В интервюто той напълно лоялно подчерта своето уважение и признание към професор Вилчур като към отличен хирург и добави, че направената от него операция никога не би могла и нямаше да завърши със смъртен случай, ако не бяха някои недоглеждания в организацията на работата в болницата. Отбеляза между другото и това, че по-рано никога не се е случвало нещо подобно — нито когато болницата е била ръководена от младия тогава професор Вилчур, все още необременен от своите преживявания, нито когато той самият, професор Добранецки, е бил директор.