— Господа, искам добре да разберете — казваше той. — Ръководството на болница от такъв тип изисква огромни усилия, неизчерпаема енергия, непохабена от трагични преживявания гъвкавост. Всеки от нас, лекарите, си дава сметка или най-малкото е длъжен да си дава сметка, че носи голяма отговорност за живота на поверените ни пациенти, че може да изпълнява своята възвишена мисия само тогава, когато е уверен в пълноценността на своите духовни и интелектуални сили, които с годините все пак се изчерпват, дори когато животът протича нормално. Ето защо решително и изцяло съм на страната на професор Вилчур и мисля, че имам право да искам в неговия случай да бъде проявено разбиране. Господа, вашите читатели добре знаят какви тежки преживявания откъснаха професор Вилчур дълги години от нормалния начин на живот. Моля да ми вярвате, че десетина години амнезия, загуба на паметта и вегетиране в страшните условия на мизерия след премеждието не е възможно да не оставят следа върху психиката, умствените способности и волята на човека. Достоен за възхищение е самият факт, че професор Вилчур даде такова великолепно доказателство за сила и жизненост на духа, че след толкова години успя да премине от знахарската практика, от най-примитивните начини на лечение към ръководството на такава голяма болница, в която и най-младият, и най-енергичният човек може да се уплаши от извънредно комплицираните проблеми на организацията, изискваща постоянна бдителност и непрекъснат контрол. Господа, настоятелно ви моля да подчертаете моето голямо уважение към професор Вилчур, който все още е на своя пост на тези години, когато всеки друг лекар, чийто живот е протекъл нормално и спокойно, търси вече отдих.
Докато се сбогуваше с журналистите, професор Добранецки постави едно условие за публикуването на своето интервю, а именно — да бъде отпечатано максимално точно.
— Разбира се, аз нямам и не мога и да имам влияние върху вида и смисъла на коментарите, с които вие, уважаеми господа, ще представите интервюто и случая. Не бих искал все пак, който и да е читател да остане с погрешно впечатление за моето отношение по този въпрос поради изопачаване на казаните от мен думи.
Следобед в пет часа по улиците на Варшава се появиха извънредни издания, които разнесоха новината за смъртта на известния тенор. Чуждите кореспонденти изпратиха дълги телеграми, телефонните линии с Берлин, Виена, Париж дълго време бяха заети.
В града не се говореше за нищо друго. В извънредните издания се даваха единствено голите факти, но самите заглавия вече съдържаха осъждане.
Варшава кипеше. Пред сградата на болницата се беше струпала тълпа от няколко хиляди поклонници на починалия певец. От тоя мравуняк хора от време на време се разнасяха високи провиквания по адрес на професор Вилчур и на лекарите изобщо. За малко не набиха доктор Жука, докато излизаше от болницата, а полицията с усилие успяваше да разпръсква тълпата, за да направи път на колата на бърза помощ, която караше някакъв пациент.
В болницата царуваше погребално настроение. Изглежда, само професор Вилчур продължаваше своята работа като всеки друг ден, сякаш не забелязваше изражението върху лицата на своите подчинени, нито пък тяхната изнервеност, сякаш не знаеше за вълнението в града, като че ли не чуваше шумната тълпа под прозорците.
Тъкмо свършваше вечерната визитация и слизаше на долния етаж, когато докараха новия пациент. Доктор Колски асистираше на професора и искаше да се заеме с него, но Вилчур сам се приближи до лекаря от бърза помощ, за да приеме пациента. Двама санитари се отправиха към приемното отделение с носилката, от която се разнесоха тихи стенания, капки черна кръв отбелязваха пътя.
— Какъв е случаят? — попита професор Вилчур.