Лекарят от бърза помощ обясни: сбиване с ножове, безнадеждно състояние, няколко дълбоки рани в гръдния кош и в корема. Само една спешна операция може да помогне. Точно затова го е докарал тук, защото било най-близо.
— Моля, веднага на операционната маса — каза Вилчур на Колски.
Колски се спря за миг.
— Доктор Ранцевич ли да го оперира?
— Не, аз самият ще се заема с него — отговори Вилчур.
Колски изтича, за да се разпореди, след това проследи как разсъблякоха парцаливия ранен. Беше някакъв скитник с отдавна небръснато лице, сега всъщност насечено от няколко недълбоки, но кървящи рани. Догаряше. Неравното дишане, примесено с дъх на алкохол, почти секна.
Операционната беше готова. Дойде доктор Луця, бяла като платно, със зачервени от продължителен плач очи.
— Вървете си вкъщи — обади се Колски умолително. — Аз ще се погрижа за всичко. А тук дори няма защо да се преглежда. Не зная дали ще успеят да го докарат жив в операционната.
Дойде професор Вилчур. Наведе се над пациента, изправи се, разтри с ръка очи.
— Кой е? Аз познавам този човек. Сигурно съм го виждал някъде.
— От бърза помощ дадоха само името и презимето му — поясни Колски. — Казва се Циприан Йемьол.
— Йемьол? — повтори професорът. — Откъде ли го познавам?
На прага се появи санитар и каза, че всичко е готово. След като свалиха временните превръзки, се оказа, че раните не са нито толкова дълбоки, нито толкова страшни, както ги бе описал лекарят от бърза помощ. Само една от тях беше много опасна. Острието на ножа беше пронизало коремната мускулатура и беше проникнало в стомаха. Белите дробове не бяха засегнати, затова пък значителният кръвоизлив, който беше траял дълго, представляваше истинска опасност.
— Втори труп в продължение на един и същ ден в тая операционна — прошепна на доктор Колски една от сестрите. — Защо професорът сам прави тази операция?
Колски не отговори. В това време професор Вилчур със своите големи и груби ръце зашиваше рана след рана с учудваща сръчност. Но мисълта му продължаваше да работи, като че ли търсеше в паметта си образа на този човек.
— Йемьол — повтаряше си наум. — Циприан Йемьол. Сигурен съм напълно, че го познавам.
Операцията свърши. Пациентът бе отнесен жив от операционната маса. Искрицата живот, която тлееше в него, можеше както бързо да угасне, така и отново да пламне. Настаниха го на четвъртия етаж — в отделението за пациенти, които се оперират безплатно. Професор Вилчур пък трябваше от операционната да отиде право в канцеларията, където го чакаха полицейският комисар и съдия-следователят.
Под натиска на общественото мнение властите трябваше основно да разследват смъртния случай с Донат. Професор Вилчур беше информиран, че показанията на всички по-важни лица, които имаха значение за случая, са вече в следствените документи, а съдия-следователят му обясни, че тежестта на обвинението пада върху доктор Луця Канска, която впрочем не бе отрекла своята вина по време на разследването. Този факт се потвърждаваше и от показанията на професор Добранецки, той обаче приписваше вината на установилото се в болницата организационно безредие.
Професор Вилчур трябваше да положи големи усилия и да приведе много аргументи, за да ги убеди, че доктор Канска не носи никаква отговорност, че към Добранецки също не може да бъде отправено каквото и да било обвинение. Всичко се дължи на недоразумение и само на недоразумение. Не може да се говори за злонамереност на когото и да било, но недоразумения от този тип наистина не трябва да стават в болницата и Добранецки с право приписва вината за смъртта на Донат на лошата организация.
— Аз пък отговарям за организацията тук — завърши професор Вилчур — и аз съм единственият виновник.
— Разбира се, господин професоре — каза съдия-следователят, слагайки книжата в чантата, — и дума не може да става за някакъв наказателен процес. За всеки случай трябва все пак да сте подготвен за всичко — семейството на покойния Леон Донат или пък застрахователното дружество, в което починалият е бил осигурен, могат да имат сериозни претенции от финансов характер. Съветвам ви, господин професоре, веднага да потърсите мнението на вашия адвокат по тези въпроси.
— Благодаря ви, господин съдия — каза Вилчур.
Когато Вилчур излезе от болницата, беше десет часът. Долу видя Луця, която го чакаше. Видът й го развълнува. Мина му през ума, че тази нещастна девойка, отчаяна и съсипана от събитията, сред които неволно се озова, може да извърши някаква лудост.