Той се усмихна и я хвана под ръка.
— Е, скъпа госпожице, твърдост, повече твърдост. Не трябва толкова да се тревожите. Никой не може да бъде напълно сигурен, че е абсолютно безпогрешен във всичките си постъпки. Станалото станало, трябва да се съжалява за това, трябва отсега нататък да се удвои вниманието, но не бива да се изпада в депресия.
Луця тръсна глава.
— Не, господин професоре. Това не е депресия, а отчаяние при мисълта, че вие, професоре, може наистина да сте убеден, че аз съм нехайна. Всички обстоятелства се струпаха против мен. Толкова бих искала вие да ми позволите да ви обясня…
Вилчур силно стисна ръката й.
— Но скъпа, госпожице Канска…
— Не, не, господин професоре — прекъсна го тя. — Обективно погледнато, заслужавам порицание и знам, че вие не можете от сега нататък да работите с мен. Да се излагате на риска да работя при вас. Готова съм на всичко. Става дума само за едно — вие да ми повярвате, вие да не се съмнявате. Моята вина не е нито нехайство, нито дори лекомислие! Може би само едно предоверяване в добрата воля и лоялността на професор Добранецки… Ще понеса всички последствия. Дори и да ми отнемат правото на практика. Така да бъде! Но повярвайте ми!…
— Но аз вярвам, вярвам, скъпа госпожице — уверяваше я Вилчур. — Можете да бъдете спокойна, никой нищо няма да ви отнеме, ще останете в болницата както преди и моето доверие няма ни най-малко да намалее.
Известно време вървяха мълчаливо и Вилчур се обади с един необикновено суров за него тон:
— Вие сте млада, много млада и затова ще ви простя единственото истинско провинение, което имате. Което извършихте сега. Ще се постарая да забравя, че вие, макар и за миг можахте да се усъмните в добронамереността на професор Добранецки, в добронамереността на който и да е лекар. Лекарят може да се излъже, но на този свят няма лекар, чувате ли, госпожице, няма такъв лекар, който би могъл по каквито и да било причини да стигне дотам, че да изложи пациента на смъртна опасност. Вие като лекарка сте длъжна да разберете. Вие сте длъжна да вярвате в това. От мига, в който престанем да вярваме в това — трябва да не бъдем повече лекари.
Луця се обади с тон на обяснение:
— Аз, господин професоре, исках само да отбележа, че професор Добранецки…
— Да не говорим повече — прекъсна я той категорично. — Опазил ви бог от каквито и да било откровения пред когото и да било. Но да оставим всичко това. Вижте, моля ви, колко красива е нощта. Колко звезди!
Той се наведе към нея с усмивка:
— Обичам есента. Обичам я. А вие?
Трета глава
Съдържанието на сутрешните вестници накара Нина Добранецка да пламне. Тя нареди да й донесат всичките и сред тях нямаше нито един, който да не помества интервюто с нейния съпруг. Почти всичките поместваха и остри коментари, които заклеймяваха достойното за наказание нехайство в една болница, години наред прочута със своя образцов ред и с високото равнище на лекарския персонал. Някои вестници настояваха професор Вилчур да се оттегли, други изразяваха опасения, че щом като в тази болница са се отнесли така немарливо към един толкова богат пациент, прочут в целия свят, то как ли се отнасят там с обикновените хора. Всички вестници напомняха, че дългогодишната амнезия на професор Вилчур не може да не е оказала влияние върху неговия интелект и доказателство за това са остатъците от запазило се предпочитание към използването на билки, дори на билки, които науката отдавна вече е признала за безполезни или пък просто за вредни.
На Нина й се струваше, че даденото от мъжа й интервю е твърде слабо. Този човек беше изпуснал един великолепен случай да смаже, да смаже своя противник докрай и да го свали от сцената. Преувеличените комплименти по адрес на Вилчур бяха излишни. Трябвало е по-ясно да се подчертае неговата възраст и да се цитират доказателства за прояви на рецидиви на амнезия. След като прелисти вестника, Нина натисна звънеца и попита прислужницата:
— Стана ли господин професорът?
— Господин професорът излезе още преди един час.
— Преди един час?! — учуди, се Нина.
Предишния ден тя не беше виждала мъжа си. За смъртта на Донат беше научила от извънредните издания на вестниците. Няколко пъти опита да се свърже със съпруга си по телефона, но от болницата отговаряха, че той не може да се обади. Добранецки се върна късно през нощта, когато тя вече спеше. Сега пък беше излязъл от къщи преди осем часа, нещо, което никога не беше правил.