Имаше и други грижи. А именно — един ден при него дойде представител на застрахователната агенция, в която Донат беше осигурен за огромна сума. Становището на агенцията беше, че отговорност за смъртта на певеца носи професор Вилчур и че той е длъжен да внесе сумата, за която е бил застрахован пациентът. За Вилчур то беше равносилно на пълно разорение.
Въпреки това, без да се колебае, заяви, че е готов да покрие цялата сума. Нима можеше да се изложи на опасността от един процес, от експертизи, на опасността да се извадят на показ всичките тези подозрения, които се бяха натрупали не само у него самия, но и у Луця Канска и Колски и сигурно у още много други? Щеше да бъде принуден да се изправи пред съда и непременно някой щеше да постави тези въпроси, да изкаже подозренията си. При мисълта за всичко това го обхващаше страх и отвращение.
Не, не можеше да приеме.
Така ден след ден загуби почти цялото си състояние. Болницата, къщата, оградата на Пулавска — всичко стана собственост на застрахователната агенция. Дирекцията на тази агенция и без това показа голямо благоразположение и добра воля, като остави Вилчур начело на болницата и му определи сравнително високо възнаграждение, остави му и правото да живее в къщата си, докато е жив. Благодарение на тези обстоятелства нещата бяха уредени тихо, без много шум, на което Вилчур държеше повече от всичко. На пръв поглед нищо не се беше променило. Никой не знаеше, че Вилчур вече не беше всевластен господар в болницата, а зависеше от председателя на застрахователната агенция Тухвиц.
Всъщност и самият Вилчур не чувствуваше тази промяна. От години не отдаваше голямо значение на парите. Някога, когато жена му Беата живееше все още с него, той беше способен да работи по десет-петнадесет часа на денонощие, вярваше, че с разкоша на луксозните леки коли, скъпите кожени палта и бижута може да й даде радост и щастие. Но ето че един ден тя изостави всичко и си отиде, взимайки малката Мариола. Отидоха си и това разсея неговите илюзии. Всички дотогавашни усилия, цялата тежка и ожесточена борба за стандарт му се стори смехотворно недоразумение, безсмислен труд, трагична грешка.
А после дойдоха години съвсем други години. Кой знае дали не трябваше да ги благославя — тези години, прекарани по коловоза на скитничеството, години сред добри хора, когато работата със секира в ръка или с тежък чувал на гърба беше работа за комат насъщен хляб. Загуба на паметта. Да. Години наред не знаеше кой е, какъв е неговият произход, как се казва. А нима загубата на паметта тогава не беше благодеяние? Нима не трябваше да благославя бога за това, че беше го лишил от съзнание за миналото, съзнание за смъртната рана в безумно любещото сърце, нанесена от жената, която той обичаше повече от всичко на света?
Пепелището на времето посипа с прах миналото, посиви и косата му.
От миналото му остана само Мариола. Но остана ли?
Откакто се беше омъжила преди три години, той я бе видял само веднъж. Но Вилчур не упрекваше нито нея, нито Лешек. Какво да се прави, всеки живее своя собствен живот. Младите птици отлитат от гнездото, правят си свое гнездо и никога вече не се връщат в старото. Лешек и Мариола се преселиха в Америка и въпреки че пишеха често, в техните писма все повече се чувстваше разстоянието от няколко хиляди километра, бариерата на много, на хиляди други, различни неща от условията на живот в чужбина, които ги отделяха от него.
— Не съм им нужен — мислеше Вилчур, — а те са толкова богати, та няма да усетят дори, че след моя залез няма нищо да получат от мен.
Залез. За първи път се замисли, че вече е стар. Досега огромната всекидневна работа и несломимата му енергия засланяха от неговия поглед факта, че вече наближава възрастта, на която повечето хора мислят само за смъртта. Когато прочете тези думи в интервюто на Добранецки, те му се сториха толкова смешни и недостойни, колкото и останалите му перфидни изказвания. И все пак през дните и седмиците, които минаваха, все повече мислеше за своята старост.
Наистина, както и по-рано, всеки ден още от седем часа сутринта беше на крак, а в осем — в болницата, но следобед вече много често си беше вкъщи. Почти винаги сам.