Чувствуваше се изморен. Постоянните нападки, на които не отговаряше, непрекъснато влошаваха нервното му състояние, а то се отразяваше на здравето и на самочувствието му.
По това време именно той започна да пие. Не беше навик. Просто Жозеф, старият опитен прислужник на Вилчур, един ден му предложи да изпият по чашка коняк.
— Премръзнал сте, господин професоре, ще ви стане по-добре.
От този ден всеки следобед, когато сядаше край камината в кабинета си, винаги до кафето имаше бутилка коняк. Няколко чашки коняк го разгряваха чудесно, даваха му възможност да откъсне мислите си от ужасната действителност, създаваха илюзия за спокойствие и удовлетворение. Но алкохолът приспиваше преди всичко нервите, нервите, които напоследък наистина имаха нужда от спокойствие.
Непрекъснатите атаки срещу Вилчур оказаха, разбира се, своето влияние и в най-тесен кръг. В болницата той вече бе успял да забележи, че част от персонала се отнасяше критично към него и явно гравитираше около Добранецки — по убеждение или пък, за да спечелят благоволението му, защото предвиждаха, че отново наближава период на неговата власт.
Привидно отношението на Вилчур към Добранецки с нищо не се промени. Тъй като бяха задължени да се срещат в болницата всеки ден, те както преди разговаряха, свикваха консулти и заседания. И двамата обаче се стараеха да ограничат контактите помежду си. Избягваха също каквито и да било спречквания. Затова, когато професор Добранецки предупреди секретаря повече да не му дават пациенти от четвъртия етаж за безплатно опериране, Вилчур прие този факт, без да възрази и оттогава сам минаваше на визитация в това отделение.
Точно там неочаквано преживя изненада. По време на визитация Вилчур позна човека (или по-скоро този човек бе го познал), когото докараха под името Циприан Йемьол.
Стана така: казаха на професора, че пациентът е дошъл в съзнание. Когато Вилчур влезе в стаята и се наведе над нето, болният вдигна клепачи и дълго се вглежда в лицето на професора с напълно съзнателен поглед, после леко се усмихна и каза:
— How do you do, darling.[14]
— Откъде ви познавам? — попита Вилчур.
Усмивка откри гнилите зъби на пациента.
— Представи си церемониалмайсторът на един прием у княгиня Монтекукули.
Професорът се засмя.
— Разбира се, познах и гласа ви, и начина на говорене.
— Това не е трудно, mon chere[15]. Имам навик да променям гласа си веднъж в живота. През периода на пубертетната мутация. Що се отнася до начина ми на говорене, той винаги е все така изискан.
Професорът дръпна един стол и седна.
— И все пак това трябва да е било отдавна, много отдавна — рече замислено той.
Йемьол притвори очи.
— Ако на този свят все още можех да се учудвам на каквото и да било, щях да се чудя защо не се срещаме на оня свят, ами на тоя. Що за стечение на обстоятелствата. Благодетелю, ако не ме лъже паметта, преди много години са ви лишили от възможността да продължавате своето тленно житие и са ви отправили ad patres[16]. И мен няколко мили приятели ме експедираха неотдавна по същото направление. И ето срещаме се в тази топла болница. Лекар ли сте?
— Да — потвърди Вилчур. — Оперирах ви. Бяхте зверски накълцан.
— Много ми е неприятно, signore[17], че съм ви затруднил. Mille grazzia[18]. Но щом като сте лекар, преди всичко ми кажете, моля ви, дали не са ми отрязали някой крайник.
— Не. Ще бъдете съвсем здрав.
— Тази новина е доста приятна. Приятна за Дрожджик, който сигурно тъжи там за мен и е изплакал хубавите си очи. Dottore[19], помните ли Дрожджик?
— Дрожджик? — Професорът сви вежди.
— Да, my dear, говоря за всеизвестното заведение на Дрожджик, улица Витебска петнадесет. Заведението на Дрожджик. Нищо ли не ви говори това? Там си дава рандеву цяла изискана Варшава. High Life[20] Точно там имахме честта да се запознаем.
Професорът потърка чело.
— Нима? Това сте… вие ли ме спряхте на улицата тогава?
— Si amigo[21]. Точно така, да, именно. Влязохме при Дрожджик, за да разгледаме някои абстрактни проблеми на чашка четиридесет процентов алкохол и това ни се удаде напълно. Доколкото си спомням, тогава вие имахте някакви неприятности и за съжаление — твърде натъпкан портфейл в джоба. От онзи ден давам вашия случай за пример — като аргумент, всеки път, когато обявявам моята добродетел — беднотията. Богатството не носи щастие — винаги съм бил на това мнение. Ако тогава нямахте толкова пари, нямаше да ви цапардосат с тежко по главата и да ви хвърлят в изкопа за смет.