Йемьол погледна Вилчур в очите и добави:
— Nein, mein Herr[22], vous vous trompez.[23] Аз не съм участвувал. На следния ден научих всичко. Общинска новина. Легенда. Още една легенда, която кара да се размислим колко незначителни са проблемите людски.
Вилчур машинално посегна към темето си, на което беше останал белег.
— Значи така е станало?
— Да, вожде. Никога не съм мислил, че някога пак ще те видя.
От този ден професорът често се отбиваше при Йемьол, който всъщност се възстановяваше бързо. Вилчур специално го повери на грижите на Луця, която го пое с удвоен ентусиазъм. Вилчур не можеше да не забележи, че младото момиче се отдава на работата с изключителна преданост, сякаш желае да изкупи грешката, която беше допуснало. Също така не можеше да не забележи, че Луця изпитва особена симпатия към него, че погледът й разкрива много топлота, искрено съчувствие, дружелюбност и като че ли някаква молба.
Понякога излизаха от болницата заедно и тогава тя го изпращаше до вкъщи. Най-често той говореше по служебни въпроси, но все пак се случваше разговорът да засегне и някои лични проблеми. Научи, че Луця е сирак. Беше от Сандомеж, но от дете бе във Варшава. Нейната леля, която преди няколко години също починала, я отгледала и й дала образование. Тя му разказа също, че някога била сгодена, но много скоро се убедила, че младият инженер, който се преструвал на влюбен, бил човек без никаква стойност и скъсала е него.
— А сега виждам — каза Вилчур, — че колегата Колски ви отделя доста време.
Тя сви рамене.
— Господин професоре, Колски е именно колега и много порядъчен младеж. Обичам го и ценя неговите качества, но това не са качества, които биха могли да предизвикат някакви по-дълбоко чувства.
Известно време те вървяха мълчаливо.
— А нима чувствата у жената се зараждат от някакви качества? Щом като не красотата, не младостта, не… Знам ли, чарът?…
Тя поклати отрицателно глава.
— Не, господин професоре. Това, което споменахте, може да предизвика интерес само у много повърхностни жени. Аз мисля, че ние… че аз бих търсила у мъжа преди всичко душевно богатство, бих искала да намеря у него нещо като голяма библиотека от преживявания, размисъл, трагедия и полет, нещо като музей, жив музей. Не мога да определя точно. Сигурно всичките тези сравнения са лоши. Ще го кажа така: иска ми се мъжката душа да бъде инструмент с неограничен регистър, да притежава толкова богат и звучен тембър, та през целия си живот да го откривам и да не мога да го опозная и, струва ми се, че в това отношение аз не съм изключение. Струва ми се, че това изискване е много женствено, общовалидно за всички жени. Тази алчност тази жажда да се бди над много, много съкровища, които нашият женски ум не може да обхване, но които може да цени и уважава. Защото човек може да обича само кога то уважава.
Белият сняг, покрил улиците на Варшава, скърцаше под краката им. Светлината на фенерите се пречупваше в синкавите ивици на сенките. Покритите с бял пух дървета се издигаха мълчаливо, неподвижно и достойно.
— Не е вярно — след дълго мълчание каза Вилчур. — Вие ще се убедите един ден, че не е вярно.
— Никога няма да се убедя — отричаше убедено тя, но той сякаш не чуваше нейните думи и продължи:
— Младостта ви диктува всичките тези думи, младостта ви подсказва тези мисли. Отсъствието на опит. Любовта, любовта се покорява на тялото, покорява се на законите на природата, а духът? Духът си е дух, неговото място е в абстракцията и никой с нищо не може да промени това.
В гласа му звънна горчива нотка и Луця каза:
— Не съм убедена, че е така и мисля, че вие, господин професоре, гледате на нещата прекалено песимистично.
— Защото аз пък съм убеден — усмихна се тъжно той. — Някога може би ще ви разкажа, някога… може би. За да ви предпазя. А сега — ето това е моят дом. Благодаря ни за приятната разходка и приятния разговор. Вие сте добра, госпожице.
Когато се сбогуваше, той й целуна ръка. В антрето, докато си сваляше коженото палто, се огледа и установи, че не се е бръснал.