— Юзеф — каза на прислужника си, — напомняйте ми всяка сутрин, че трябва да се бръсна.
— Всеки ден всичко е приготвено — каза Юзеф с известна обида в гласа.
— Да, но аз самият невинаги помня, не помня винаги.
Изречените думи му припомниха статия в един вестник от същия ден, която отново преживяше въпроса за смъртта ма Донат. Някакъв ограничен тип, който се прикриваше с инициалите доктор Х. У., доказваше, че е почти невъзможно човек напълно да се излекува от амнезия. Според мнението на този невежа паметта никога не се възвръщала напълно и проявите на рецидиви били неизбежни.
Що за абсурд? И като си служеха с подобни номера, се опитваха да го принудят да се откаже! Ако знаеха, че болницата сега е собственост на застрахователната агенция, сигурно щяха да намерят друг начин за нови интриги.
Преоблече се с халат и седна до камината. Юзеф му поднесе горещо ароматично кафе и вечерните вестници. Може и нарочно да ги беше оставил така, а може и да беше чиста случайност, но когато Вилчур погледна вестниците, прочете на първата страница на един от тях заглавието:
„Професор Вилчур е изплатил на семейството на покойния Леон Донат милиони обезщетение.“
Минаха няколко минути, преди да протегне ръка за вестника.
„Научаваме се, че агенцията, в която е бил застрахован трагично починалият в болницата на професор Вилчур световноизвестен полски певец Леон Донат, е заплашила злощастния хирург с процес за обезщетение. Поради това, че професор Вилчур би загубил, разбира се, един такъв процес, тъй като смъртта на великия тенор е настъпила е резултат на нехайство, достойно за наказание, и на нередностите, които се ширят в болницата на професора, той самият е бил принуден да се измъкне, като изплати в брой застраховката, възлизаща на два и половина милиона злоти — една зашеметяваща сума. Като покритие на тази сума всичко става собственост на агенцията — болницата на професора, неговата къща, почти всичко, което той притежава. Не може да не сме изпълнени със съчувствие към този знаменит хирург, внезапно засегнат от разорение, от друга страна, обаче нека този случай бъде едно предупреждение за всички онези лекари, които се отнасят лекомислено към живота на поверените им пациенти…“
Вилчур остави вестника и прошепна:
— А, значи стана, каквото стана.
Отново наливаха масло в огъня. Нечия недискретност, да, недискретността или ожесточеният шпионаж на някого отново подхранваше клюката и предизвикваше нова оргия от нападки…
— Няма да ям, не съм гладен — каза той, когато прислужникът заяви, че масата е сложена за вечеря.
— Поне чашка бульон?
— Не, благодаря. Дай ми, ако обичаш, още кафе. Да, и коняк.
Тази нощ професор Вилчур изобщо не легна. Излишъкът от кафе и алкохол, с които бе прекалил, направиха своето — рано сутринта той видя в огледалото лицето си остаряло, измъчено и подпухнало. Въпреки умората Вилчур си наложи да се обръсне старателно и отиде в болницата навреме.
Лесно беше да се забележи, че вестникарската новина от предишния ден беше вече известна на всички. Доктор Жук, който докладваше програмата за деня и състоянието на болните, не се осмели да попита Вилчур за нищо, но погледите му свидетелствуваха, че въпросите бяха на устата му.
Програмата предвиждаше шест операции: една трапанация на черепа, три намествания на костите на счупени крайници и операция на апендикса на едно четиринадесетгодишно момиче, което бяха докарали през нощта. Всички операции, с изключение на първата, бяха леки и прости.
Един час по-късно, когато свърши визитацията, професорът влезе в операционната. От паметния случай с Донат той винаги още веднъж лично преглеждаше всеки пациент — проверяваше състоянието на сърцето и дали болният не страда от идиосинкразия и не е алергичен към някой упойка. Това отнемаше доста време, но той предпочиташе да разчита само на себе си.
Първата операция трая повече от час и беше успешна, отлична. Постгрипозното гнойно огнище в мозъка беше изрязано и почистено. Следващите операции също минаха леко. Вилчур обаче реши да отложи последната с половин час. Трябваше да си почине. Безсънната нощ и нервното напрежение направиха своето. Докато седеше в горе, до операционната, дойде Добранецки, поздрави го и каза: