— Червени, жълти, бели.
— Бели? Тогава, нека бъдат бели.
— А ако не намеря бели? — нетактично попита прислужникът.
— Е-е… не ми досаждай, Юзеф. Не ги разбирам аз тези работи. Посъветвай се с цветарката в магазина.
— Добре, господин професоре.
Върна се след един час и каза, че цветарката го посъветвала да избере розови:
— Защото тя попита за кого са и аз казах, че са за млада и твърде красива особа, но без любовни намерения. Тогава тя каза, че най-подходящи ще бъдат именно розовите рози, защото…
— Добре, добре — окашля се Вилчур. — Благодаря ти, Юзеф.
Когато прислужникът излезе, Вилчур си каза:
— Тоя Юзеф е станал страшно бъбрив.
Всъщност Вилчур сам беше виновен за това, тъй като през последните дни често се впускаше в разговори с прислужника. Същия ден, привечер, когато чу, че Юзеф се кара с някого в антрето, повика след това прислужника, за да попита кой е бил и какво е искал.
— Беше някакъв нахален дрипльо, господин професоре, искаше да го пусна при вас и дори се осмеляваше да твърди, че бил ваш приятел, с извинение.
— Приятел? — учуди се Вилчур. — А каза ли си името?
— Да, само че някакво странно име; Не приличаше на евреин, а презимето му беше съвсем еврейско. Нещо като Шекспир.
Професорът се засмя:
— А името му е Уилям, нали?
— Точно така, господин професоре. А от три метра вонеше, с извинение, на ракия и аз, разбира се, виждам, че това е човек неподходящ и дори може би някакъв подозрителен субект. Ама че нахално животно! Викам му аз, че господин професорът не е във Варшава, а той ми казва, е извинение, че на него му е достатъчно някакво, само че не помня какво, но нещо мръсно беше, някакво си спирално тяло или нещо подобно. Ала когато ме нарече цембер ли, цербер ли, не издържах и го изхвърлих през вратата. Разбира се, веднага след това си измих ръцете, защото от такъв един тип може и разни бактерии да те полазят.
В този момент в затворената стая, която не се използваше през зимата и от която се излизаше на терасата, се чу звън от счупени стъкла. Юзеф скочи към вратата. Едва успя да я отвори и на прага се показа Циприан Йемьол.
— Шекспир — кресна Юзеф. — Вмъкна се. Полиция! Ще ти дам аз да се разбереш!
Хвана нахълталия за яката и тъй като го надвишаваше по ръст и го превъзхождаше по сила, започна да го разтърсва като хрътка заек.
Йемьол извика, без много да се вълнува:
— Президенте, заповядай на твоя Атлас да спре това земетресение. Заповядай му веднага, ако ли не, аз сам ей сега ще го обезвредя.
Последните си думи той придружи с един светкавичен удар в ребрата на Юзеф. Пострадалият веднага го пусна и псувайки, отскочи на няколко крачки.
— Юзеф, остави го на мира — обади се професор Вилчур.
— Да извикам ли полиция, господин професоре — каза прислужникът, крайно възбуден.
Йемьол го измери с презрителен поглед:
— Извикай, архангеле, и кажи да те оседлаят. Президенте, разреши му да се предаде в ръцете на полицията. Непростима загуба е, че такава мутра все още не е намерила мястото си в албума на полицията. А сега, оттегли се, недостойни Лепорело, и ни остави сами, тъй като вече се свечерява.
Професорът даде знак с ръка на Юзеф, който отново се канеше да скочи към Йемьол, сви рамене и се отправи към вратата.
— Дарителю на всякакви удоволствия — бързо извика Йемьол. — Заповядай на своя мамелюк, darling, да донесе някаква люта напитка, с която да напълним вътрешностите си. Като хирург длъжен си да знаеш, че нищо не действува така благотворно при заздравяване на рани както четиридесет и пет процентовият алкохол. Изкарай докрай моето лечение.
Професорът се усмихна.
— Кога те изписаха от болницата.
— Днес, my beautiful friend[25] Aujoud’hui.[26] В мъгливото декемврийско утро излязох в този сняг студен и чужд, нареди по-скоро да ми дадат водка в името на любовта към ближния или в името на каквато и да е, или в името на каквото ти дойде наум сега.
Професорът утвърдително кимна в отговор на въпросителния поглед на прислужника. Циприан Йемьол се разположи в един фотьойл, без да се стеснява, и когато Юзеф излезе, кротко се изсмя.
— О, какъв профан, какъв невежа. Мисли, че като затваря вратата под носа ми, ще ми попречи да се срещна с теб, драги маестро. Някога наистина имаше такова време, когато вратите бяха някаква преграда за мен. Аз пък имам странния навик да не вярвам, че някой не е вкъщи, ако в същото време го виждам през прозореца. А точно когато идвах, видях твоя бюст на прозореца, darling.