Върху достолепното лице на Юзеф се изписа необуздано желание. Пристъпи половин крачка, а ръцете му правеха такива движения, сякаш той веднага искаше да докаже, че нищо не би могъл да върши така добре, както да изхвърля нежелани гости, Йемьол обаче не обърна внимание на това и заговори на Вилчур.
— Не си ли се замислял някога, signore, над чудната тайнственост на социологичния механизъм, където винаги има известно quantum[31] хора, на които се харесва helotyzm[32]? Предопределени парии. Роби по призвание и по принуда, която идва от самите тях. Тяхната мисия е да служат…
— Всеки служи на някого или на нещо — забеляза Вилчур.
Йемьол поклати глава.
— Tournement de tete[33], amigo[34]. Аз никому не служа, на никого и на нищо. Свобода. Разбираш ли думата „свобода“? Аз я разбрах преди повече от тридесет години. Някога и аз бях роб, роб на несметно количество господари, а именно: държавата, народа, религията, чувствата от най-различно качество и калибър, честта, амбициите. Нямат чет. И един прекрасен ден видях, че страшно съм се омотал във всичко това. Обхвана ме удивление, а после безсмислено се разсмях и ето, с един скок, изпълнен с грация, изскочих от цялото това бунище освободен, независим, волен. Не се и огледах дори, за да видя какви развалини съм оставил зад гърба си. И до ден-днешен нищо вече не можа да смути моята свобода.
— Освен полицията — измърмори Юзеф.
Йемьол чу тази забележка. Вдигна показалец и каза на прислужника:
— О, невежество. Млекопитаещо всеядно животно е обусловена от плътта мисъл. Ти никога няма да намериш бъчвата на Диоген. Ти никога няма да се издигнеш на дирижабъла на своя дух над своето туловище. Odi profanum vulgus[35]. Разбира се, че често и с удоволствие лежа в затвора, но моят дух нищо не губи от свободата си. Spiritus flat ubi vult[36]. Дори тогава, когато липсва спирт. Налей ми още и се отдалечи, защото тленното у тебе ми засланя перспективата на вечното.
Вилчур кимна:
— Юзеф, можеш да се оттеглиш.
Юзеф незабавно се възползва от разрешението, но не преди да заключи всички стаи, гардероби и бюфети по пътя към кухнята. Този Шекспир не му вдъхваше никакво доверие. Дори бе склонен да допуска, че може би е най-добре незабавно да позвъни в участъка и дълго не успя да заспи, размишлявайки дали не бе направил грешка, като остави професора насаме с този отвратителен човек.
— Да, цезаре — говореше в това време Йемьол, като размахваше под носа си току-що изпразнената чаша. — Да, цезаре. Ето, отново виждам, че не си в най-добрата си форма. Тогава, доколкото не ме лъже гениалната ми памет, някаква жена ти беше разкъсала сърцето. Послушай ме, прати всички жени, всичките — от най-старите вещици до най-младите пансионерки — по дяволите, прати на дяволите това, което си е тяхно. Това са дяволските периметри. Да ги вземат до една мътните! За какво ще се интересува един интелигентен човек от такива създания, ограничени и тесногръди от главата до петите? С ограничени мозъци и тесни обувки. А по средата корем и всичките там детеродни органи. Какво удовлетворение може да изпита човек, като притиска устните си, повтарям, до изрисувания устен отвор на същества, лишени от съвест, с кокоше мозъче и животински инстинкт. Това не са занимания за почтен човек. Не си избрал хубав сюжет за трагедия.
Професор Вилчур едва се усмихна.
— Лъжеш се. Няма никаква трагедия. Не изживявам никаква трагедия.
Йемьол присви едното си око, а другото, цялото кървясало, впи в лицето на Вилчур.
— Все пак измъчва те някакво огорчение, darling. Лошо играя тенис, не съм много добър боксьор, сигурно не пея много добре, а още по-лошо свиря на орган, но съм направо великолепен психолог. Не те карам да се изповядваш. Едно от най-досадните неща на света е да изслушваш чуждите грехове. Този път ще ти окажа благоволение. Да знаеш какъв човек съм, защото ти, графе, трябва да знаеш и това, че аз съм единственият човек на този свят, пред когото можеш спокойно да се разкриеш, без да се страхуваш, че ще се натъкнеш на ирония и съчувствие. Schadenfreude[37] или някаква подобна мерзост. Ще бъда индиферентен като стена. Аз съм изнамерен заради това, макар че евреите още преди няколко хиляди години са изнамерили своята стена на плача. Приседни тук, рави, в моето подножие, и плачи. Какво ще оплакваш, amigo? Деца, вдовици, сираци и служебни неуспехи, борсов крах или мировата скръб.