Вилчур поклати глава.
— Хората… Хората… Лошите хора!…
Йемьол избухна в смях.
— Христофор Колумб! Открил Америка! О, Нютън! О, Коперник! Откривателю на нови истини! Що за открития, що за наблюдения! Уважаемият съдник е забелязал, че хората са лоши. А какви трябва да бъдат? На тебе ти се иска, маестро, да ги превърнеш в хор от ангели! Малко ще се поизмъчиш. Ще трябва да ги стерилизираш, за да ги предпазиш от всичко, което е съдържание на живота. Ти си хирург — направи три ампутации: ампутация на джоба, ампутация на стомаха, е, и така нататък. Тогава хората ще станат като овчици. Лоши хора. Но няма други хора. Те са или тлъсти говеда, които бдят над плячката си, или бесни кучета, които прегризват гърлото. Други няма.
Йемьол стана и удряйки по масата с юмрук, извика във внезапен пристъп на ярост:
— Няма, няма, няма!
— Приятелю, не споделям твоя песимизъм — спокойно отговори Вилчур. — Аз самият познавам други.
— На Марс? На Луната? На коя планета? — кресна Йемьол.
— На нашата. На земята.
— А, така ли? — саркастично се засмя Йемьол, изведнъж се успокои и запита с делови тон:
— Уважаеми господине, може ли да ми дадете адреса?
Вилчур подпря с ръка брадата си.
— Би трябвало да ти дам много такива адреси. Има много добри хора.
— В такъв случай значи те се укриват чудесно. Е, пия за твое здраве, свети Франциск. За твое здраве.
Йемьол на един дъх обърна чашата, откъсна с пръсти парче от сьомгата в чинията, глътна го и махна с ръка.
— Revereudissime[38], знам само един такъв адрес — твоя. Друг не мога да ти дам, защото нямам постоянна квартира. Насочвай заинтересованите лица така: Заведението на Дрожджик. Poste restante[39].
— Това не е вярно — каза Вилчур. — Има много добри хора. Само че, знаеш ли, трудно можеш да ги забележиш. Те са по-малко активни от лошите. Не привличат вниманието. Заети със своята спокойна работа, те се задоволяват с късче от насъщния хляб, а другите се борят за съществуване per fas et nefas[40].
— Ах — прекъсна го Йемьол. — Значи такова разделение правиш, my dear, добре, съгласен съм. В такъв случай обаче трябва да имаш предвид, че тези, активните, чисто и просто се хранят с другите. Тези, които не се борят за съществуване, играят ролята на пасище. Расте си тревицата, расте, а когато за слава на бога израсте, идва някакъв си кучи син, изпасва я и тревичката я няма. Ха-ха-ха. Замислял ли си се някога какво е градът? Градът е откритие на сатаната, а селото е тревицата. Градовете изяждат селата. Колкото повече плюскат, толкова са по-алчни. Lappctit vient en mangeant[41]. Издуват се тези чудовища, задъхват се в треската на плюскането, плуват в собствените си екскременти, защото не могат да издържат на всичко. Градовете.
Наля си чашата отново и продължи.
— Мразя града, но той ме привлича с чудовищния си отвратителен процес на храносмилане. Намирам се в неговите черва. И не се задушавам само защото аз самият съм негов продукт. Това е!
Той се изправи в позата на Наполеон. Неговите сплъстени коси, лъснали от пот, мръсното му небръснато лице, стъклените му пиянски очи, дрипите му — всичко се съчетаваше в някакво противно и страшно цяло:
— Ето един chef-doeuvre — запя той с театрален тон. — Ето един шедьовър на града, ето цвета на нашата цивилизация, сто квинтесенцията на прогреса!…
Вилчур трепна. В думите на своя странен гост той почувствува известна доза истина.
И действително между трагикомичната фигура на Йемьол и онова, което казваше, имаше някаква връзка.
Професорът стана и се приближи до прозореца.
Градът — помисли си той, — градът на алчните зверове.
Улицата беше пуста. Някъде отдалече долитаха някакви равномерни звуци. Мина доста време, докато ги разпознае: камбани.
Камбаните биеха за Рождество Христово.
Пета глава
Като се върна от своите познати, Луця намери в стаята си голям букет рози. Умираше за цветя, но тези рози бяха за нея неприятна изненада. Разбира се, без съмнение беше ги изпратил Колски, макар че нямаше картичка към букета.