Защо прави всичко това, защо го прави? — помисли си тя с неприятно чувство.
В едно такова анонимно изпращане на цветя имаше нещо студентско и еснафско. Нали толкова пъти му бе давала да разбере, че от нейна страна не може да се надява на нещо повече от симпатия и приятелство. Обичаше го искрено, уважаваше неговата открита натура, и характера му, но за нея той беше колега и щеше да си остане колега.
Всеки път, щом останеха насаме, когато и двамата нямаха бърза работа, Колски винаги се опитваше да насочи разговора по коловоза на интимните отношения. Тя трябваше да влага много усилия и дипломация, за да не допусне да се стига дотам. Не искаше да го наранява. Колски обаче, изглежда, не желаеше да разбере подбудите, които я ръководеха, или да почувствува от поведението и, че не може да разчита на взаимност, защото упорито се връщаше на тази своя тема.
Всъщност тя нямаше в какво да го упрекне. Може би само в това, че беше изцяло погълнат от кариерата си, постоянно работеше, учеше и изследваше, че се стараеше все повече да печели и просто не можеше да разбере нейното поведение. Нали само преди няколко дни без малко не се скараха по този повод.
— Не мога да разбера вашето отношение към собственото ви бъдеще — беше казал той! — Губите си времето с практика, която не само не ви носи нито грош печалба, но не ви тласка и крачка напред в опита или медицинските познания.
— Защото сте егоист — бе отговорила с безразличен тон.
Той искрено се възмути:
— Съвсем не съм егоист. Само смятам, че за да раздаваш, трябва преди всичко да имаш. Ето, когато бъда наистина лекар в пълния смисъл на думата, когато имам добра практика, която ще ми позволи на мен и на бъдещото ми семейство едно добро съществуване, уверявам ви, госпожице Луця, че ще започна да се грижа за сиропиталищата и старопиталищата, така както вие правите днес. Професор Вилчур, когото вие цените толкова много, уверявам ви, впрочем със сигурност знам, че в началото на своята кариера не е имал припадъци на филантропия, а работел над себе си и за себе си.
Луця сви рамене:
— Не става дума за филантропия. Как може толкова да не ме разбирате. Аз се грижа за бедните, но не от филантропия.
— Е, все едно. Можем да наречем това чувство за обществен дълг.
— Съвсем не, господин Колски. И дума не може да става за дълг тогава, когато ми е приятно. За себе си правя всичко това. Доставя ми радост фактът, че мога с нещо да съм полезна, че наистина съм нужна на тези хора, които не могат да платят на лекар, на добър лекар.
— Съгласен съм. Приемам с едно възражение — трябва човек най-напред да стане добър лекар, повече време трябва да се посвещава на специализация в клиника, а не на някакви си стандартни болести, които няма да ви научат на нищо.
Тя го погледна право в очите.
— Няма ли именно такива лоши като мен лекари да бъдат винаги нужни на беднотията.
Той се смути:
— Сигурно, но защо вие трябва да се занимавате с нея, защо за нейна сметка да похабявате способностите си и бъдещите си възможности!
— Ето, виждате ли, това е егоизмът. Моите способности, моите възможности. Но вие не се съобразявате с факта, че аз именно не търся никакви други възможности и че изпитвам най-голямо удоволствие в такова, а не в друго приложение на моите способности. Колко само сте забавен в своето заслепение! На вас ви се струва, че всички хора трябва да имат вашите вкусове и желания.
— Не същите, но разумни, разумни!
Искаше й се да му отговори, че разумното в неговата интерпретация се свежда до счетоводен въпрос, но се въздържа.
Във всеки случай разговорът охлади отношенията им и сега Луця можеше да приеме получените рози за своеобразна форма на извинение. Тази мисъл малко я раздразни. По няколко съображения. Първо, знаеше колко пестелив беше Колски, който сигурно беше дал значителна сума от своите скромни доходи за тези цветя, разбира се, след известен размисъл и положително дълго щеше да помни дадените пари.
Второ, вродено й беше някакво нежелание да приема каквото и да било от хора, на които не можеше или не искаше да се реваншира. Накрая си даде сметка, че за Колски сигурно беше извънредно голяма жертва да изпрати цветята анонимно. Вярваше, че той спада към хората, които може би не обичаха специално да шумят около себе си, но които все пак винаги се стремяха да подчертават своето присъствие в най-различни, във всички случаи, когато вършеха нещо.