Тези недостатъци на Колски не предизвикваха възмущение у нея, гледаше по-скоро снизходително на тях. Въпреки това реши да му направи забележка за изпратените цветя и да подчертае, че не желае подобни доказателства на внимание.
Веднага след празниците намери удобен случай. Един ден късно вечерта, докато изследваше на микроскопа кръв на един пациент, чу стъпките на Колски зад гърба си. Използувайки възможността да му говори, без да го гледа в очите, тя започна:
— Добре че дойдохте. Тъкмо исках да поговоря с вас. Защо правите такива неща. Моля, повярвайте ми, че не мога дори да ви благодаря, защото това не ми достави никакво удоволствие.
Колски искрено се учуди:
— Не зная за какво говорите, госпожице Канска.
— Моля ви, не се преструвайте. Говоря за цветята. Правите неразумни разходи, някакви подаръци, които не подхождат нито на вас, нито на мен.
— Не зная нищо за никакви цветя — каза твърдо Колски.
Дойде й наум, че сега той сам осъзна цялото безсмислие на своята идея и ще се възползва от това, че е изпратил анонимно цветята, за да не признае.
— Не предполагах, че имате толкова малко смелост — каза хладно тя.
Колски дълго мълча.
— Госпожице Канска — започна той, — сигурно е станало някакво недоразумение. Някой е искал да си направи шега с вас, с мен или с нас двамата и се е скрил под моето име. На мен никога не ми е липсвала смелост, а всъщност защо ще трябва да се срамувам, че ви изпращам цветя? Сигурно щях да го направя — добави той след кратко колебание, — ако не знаех, че подобни прояви на приятелство няма да намерят отглас.
Луця се обърна и го погледна учудено: нямаше съмнение, той говореше истината.
— Значи розите не са от вас? Изпратиха ми ги анонимно. Затова допуснах… Много ви моля да ме извините.
И двамата изпаднаха в крайно неприятно положение. Луця се чувствуваше така, сякаш се опитваше да му внуши, че я обожава в по-голяма степен, отколкото беше в действителност. Колски беше отчаян, че е направил непростима грешка, тъй като не е подарил на Луця за празниците нещо дребно за спомен. Излизаше, че изобщо не беше се сетил за нея. А може би Луця нарочно бе измислила тези рози, за да подчертае, че не е внимателен?
Тон стоеше до масата в лабораторията и смутено гледаше нейната леко сведена фигура в бяла лекарска престилка, светлите й коси, страните й, заруменели повече от обикновено, белите й китки, може би малко по-широки и по-мускулести, отколкото трябва, които работеха при микроскопа.
— Много ви моля да ме извините — повтори тя.
— Няма защо — каза неловко Колски.
— Има защо, защото ви обвиних, че вършите глупости — каза тя делово.
— Но това съвсем не са глупости — възрази той. — Всъщност аз трябва да ви се извиня, че не се сетих за вас през празниците.
Тя леко вдигна рамене.
— Не виждам основания именно вие да си спомните, и то точно за мен на Коледа. Никакви основания.
Той се поколеба:
— Основанието е, че човек не трябва да забравя тези, които смята за свои близки… най-близки…
Като се досети какви са намеренията на Колски, Луця го прекъсна със смях:
— Именно. Не сме ли вече твърде дълго време близко един до друг. Струва ми се, че вие вече трябваше да бъдете във вашето отделение. Вече е единадесет без петнадесет.
Колски обаче не се смути.
— Госпожице Луця, защо не искате да ме изслушате? Защо всеки път, когато искам да ви кажа това, което изпитвам, което чувствувам отдавна, това, с което живея и което изпълва моите мисли. Защо вие…
Без да вдига глава от микроскопа, тя каза бързо:
— Затова, защото е излишно и напразно.
— Но нали вие знаете, вие не може да не знаете, че ви обичам — извика той поривисто.
— Зная, че така ви се струва.
Извади бързо малкото стъкълце от микроскопа, нанесе няколко бележки на един формуляр и стана. Той й прегради пътя.
— Госпожице, няма да си отидете, преди да ме изслушате? Защо? В какво ме упреквате?