— В нищо не ви упреквам.
— Тогава защо? Защо с такова презрение, с такава боязън, знам ли, сам не мога да определя, отхвърляте моите чувства?
Тя поклати глава.
— Не ги отхвърлям. Просто не мога да ги приема, защото не мога да ви отговоря със същото.
— Та искам ли това от вас? Нима искам каквото и да било от вас? Желая само да ми разрешите да говоря за моята любов. Искам само да запазя надеждата, че някога ще заслужа вашето сърце да откликне, е, ако не с любов, то поне с мъничко симпатия, благоразположение, благосклонност.
Луця го погледна право в очите.
— Господин Колски, искам да ме разберете. Изпитвам голяма симпатия и благоразположение към вас, но знам от опит, че това е много малко в сравнение с онова, което мога и би трябвало да изпитвам към човека, с когото ще искам да се свържа. Не съм дете. Аз съм на двадесет и шест години. Трябва да знаете, че съм в състояние да гледам трезво на живота, на хората и на себе си. Смятам, че вие сте най-приятният от моите колети и ако, както правилно отбелязахте, толкова дълго се стараех да не се стига до такъв разговор, единствената причина за това е, че никак не искам да загубя вашето приятелство, което много ценя. Но щом като ме принудихте, длъжна съм да ви уверя, че не ви обичам и никога няма да ви обикна.
Колски стоеше блед с някаква безнадеждна усмивка на устните. Сърцето на Луця се сви от тъга.
— Господин Колски, много ми е неприятно — хвана го тя под ръка, — но признайте, че е по-добре да постъпя така — да ви кажа искрено всичко, вместо да ви подвеждам с обещания, които не мога и никога няма да мога да удържа.
— Значи не ми оставяте и сянка дори от надежда? — попита той тихо.
— И сянка дори, господин Колски. И моля ви не ми се сърдете за това.
Луця събра формулярите от масата и тръгна към изхода. Когато беше вече на вратата, той извика:
— Госпожице. Още един въпрос.
Тя се спря.
— Вие… вие обичате друг?
— Толкова ли е важно? — попита Луця след кратко мълчание.
— Много е важно — подчерта той.
— Да, обичам друг.
— Още един въпрос. Вие обичате… Вилчур?
Тя не отговори. Колски се приближи до нея.
— Но това е лудост, госпожице. Та той е стар човек, похабен от живота. Какво можете да очаквате от него? Вие сама знаете колко го почитам и че се прекланям пред него. Никога нямаше да ви кажа всичко това, ако не си давах сметка какво чудовищно безсмислие е да се поставяте до него — той и вие! Той, който завършва живота си, и вие, която едва го започвате. Той, у когото сигурно не едно чувство се е зародило и умряло, и вие, която изобщо не познавате чувствата. Та това е лудост. Уважавам го и му дължа много, но аз ви обичам и мой дълг е да ви кажа всичко. Госпожице Канска, сама размислете: какво може да ви даде той? Какво може да ви даде на вас?…
Върху лицето на Луця се появи усмивка.
— Да даде? Да даде? Колко малко ме познавате!… Ще ми даде най-много… да, всичко ще ми даде, когато пожелае да приеме. Да приеме това, което мога да му дам.
Гледаше Колски, но той чувстваше, че тя сякаш не го вижда. В погледа й прозираше и тъга, и усмивка. Няколко минути Колски не се помръдна от мястото си. Само преди миг всичко у него се бунтуваше против нещастието, сега го обхвана апатия. Беше се изправил пред нещо наистина неразбираемо за него, нещо, което не можеше да определи с категориите на нормалния разум, с мерките, които беше свикнал да прилага, когато преценяваше нещата от живота на хората, мерки, основаващи се на закони, в които той вярваше. И изведнъж разбра, че съвсем не познава Луця, че няма и понятие за нейната психика и за психиката на жените изобщо.
Въпреки че беше на тридесет години, той имаше твърде скромен опит в тази област, тъй като семейството му не беше заможно и от ранно детство беше оставен на произвола на съдбата, бе развил у себе си инстинкта да разбира законите на борбата за съществуване и да им устоява. А понеже не беше половинчат — никога и в нищо, той се вкопчи в действителността, действителността за него беше работа и постоянен импулс: напред, повече, по-добре!
Според този девиз бе изградил живота си. Рядко отделяше само по няколко часа за лични удоволствия и забавления, а връзките с жените смяташе именно за забавление. Докато се запозна с Луця.
В отделението всичко беше наред. Нощта, изглежда, щеше да бъде спокойна. Смело можеше да легне в стаята на дежурния лекар и да поспи, но нямаше никакво желание. Постепенно някак мислите му се подреждаха и започна да се очертава проект: щом като Луця е толкова безразсъдна, трябва да стори всичко, за да се осуети възможността тя да направи такива грешки, които да провалят цялото и бъдеще.