Каквито и да било уговорки, разбира се, нямаше да доведат до никакъв резултат. Не си правеше илюзии в това отношение. Оставаше единствено едно — да я отдалечи от Вилчур по някакъв ефикасен начин. Но как? Дълго не можа да намери отговор. Ако беше близък на професора и отношенията им бяха по-тесни, може би щеше да си позволи да поговори открито и искрено с него и сигурно имаше известен шанс планът му да успее. Не се съмняваше, че лесно би могъл да убеди този благоразумен човек. За жалост въпросът беше много интимен, твърде личен, за да се повдига, освен това Колски се излагаше на опасността Луця да узнае за неговата ненавременна намеса и да скъса отношенията си с него.
Не, това не можеше да помогне.
Един друг въпрос оставаше открит. Всички в болницата си даваха сметка, че след година, а може би и след половин година професор Вилчур под натиска на общественото мнение ще бъде принуден да се откаже и да напусне болницата. Досега Колски мислеше за тази евентуална възможност с тъга, но днес тя му се струваше много желана. Заради Луця. Колкото за нея, беше уверен, че ще успее да я задържи на длъжността й в болницата, въпреки конфликта между нея и професор Добранецки. Знаеше, че Добранецки разчита на него и на популярността му сред колегите и че в началния период на своята власт няма да се осмели да направи радикални промени, че ще избягва сблъскванията и по-скоро ще се старае да обедини персонала около себе си. А по-късно всичко ще може да се уреди по някакъв начин. В края на краищата като лекар Луця имаше големи качества: трудолюбие, чувство за дълг, интуиция. След време Добранецки ще се сдобри с нея.
Тези размисли доведоха Колски до заключението, че в негов интерес и главно в интерес на Луця е да не съдействува професор Вилчур да остава по-дълго на своя пост. Напротив, по-добре е да помага на групата, която действуваше да се ускори неговата оставка. С наболяло сърце Колски взе това решение, но не можеше да не го вземе.
И Луця не можа да заспи до късно тази нощ. Разговорът, който Колски излишно и толкова брутално бе повел, я беше раздразнил и разстроил. Упрекваше го, че е лишен от деликатност. Всъщност страхуваше се, че техните отношения няма вече да могат да се върнат към предишната непринуденост, нито към по-раншната колегиалност, която тя толкова много ценеше. С тази своя несръчна постъпка той нищо не спечели, а развали всичко. Връщайки се вкъщи, тя вътрешно се упрекваше, че се е отнесла много меко с него. Трябваше да му каже по-ясно какво представляват подобни признания и какво е нейното лично отношение към такава ненавременна настойчивост.
Заета е тези мисли, едва в своята стая, чак когато видя розите във вазата, тя си помисли:
„Щом като не са от него, тогава кой ги праща?“.
Нямаше много познати, а сред тях никой, който би направил нещо подобно. Знаеше, че някои от колегите я харесват. Може би и младият Зажецки, но те бяха сигурни, че нищо не могат да очакват от нея.
Тогава кой?
И изведнъж в лицето й нахлу кръв. Луда, безразсъдна, дръзка мисъл, някъде много дълбоко в нейните предчувствия нещо й подсказваше, уверяваше и потвърждаваше, че този, който е изпратил цветята, е той, професор Вилчур.
Сърцето й заби по-силно и по-бързо. Дълго се вглежда в розовия букет, като че ли чакаше от него потвърждение на своите догадки. И най-после сякаш получи това потвърждение, лицето й светна в усмивка.
Не, не. В този случай интуицията й не можеше да я подведе. Тя жадно притисна с всички сили розите до гърдите си.
Наведе се над тях. Ноздрите й се изпълниха с лек едва доловим аромат. Хладните листа нежно докосваха пламналите й страни и много от тях паднаха върху масата.
И така — все пак! Значи все пак той си е спомнил за нея, значи все пак е мислил за нея. Сетил се е за нея точно на Бъдни вечер.
А колко лековерна беше тя! Беше му повярвала, когато й каза, че заминава… Разбира се, че е във Варшава. Прекарал е празниците тук. Самотен. Съвсем самотен.
Тя трескаво погледна часовника си. Минаваше дванадесет. Въпреки това реши да позвъни, знаеше, че професорът никога не ляга рано, във всеки случай щеше поне да разбере нещо от Юзеф.