Набра номера нервно и бързо. В слушалката се чу продължителният ритмичен звук, след малко най-после се обади някакъв непознат хриплив глас:
— Какво желаеш, разкайваща се грешна душо.
— Това домът на професор Вилчур ли е? — колебливо попита Луця.
— Да, наистина. Отгатна, моето момиче. Това именно е жилището му на този свят. Und mein Liebchen, was willst du noch mehr?[42]
— А бих ли могла да помоля професора… — след кратко колебание се обади Луця изненадана.
— Зависи за какво, гургулице. Ако е за златен часовник или за бучка захар, мисля, че да. Ако е за операция на апендикса — не ви съветвам. Ако е за партия голф — и дума не може да става. Ако е за неговата ръка — закъснели сте най-малко с тридесет години. Ако е за чашка алкохол — няма да я бъде, защото аз ще поставя моето вето. И така, въпреки че светото писание казва: „Искай и ще ти бъде дадено“, обърни внимание, о, жено, че съвсем не е казано, че ще ти бъде дадено това, което искаш. Искаш например меденка с бадеми, а получаваш жълта треска с усложнения. Искаш вдъхновение, а ти носят четири бъркани яйца със сланина. Boite de surprise[43] Сляпа баба е предопределението. Surprise-party[44] е провидението. Та за какво става дума, mia bella[45].
— Бих искала да помоля господин професора да дойде на телефона — каза уплашено Луця.
— Неизпълнимо — обади се хрипкавият глас. — Неизпълнимо е — по три причини. Primo, професорът не е във Варшава, Secundo, не много отдавна, само преди няколко часа, успях да го убедя и той призна, че съм прав — разговорите с жени е губене на време. И tertio, дори и да беше сега във Варшава, дори и да искаше да загуби четвърт час, за да говори с теб, то не би могъл да го направи, защото лежи тук под някоя маса, без да проявява и най-малко желание да дойде в съзнание. Аз действам сега с последните остатъци от сили. Addio[46], signora, good-bye[47]. Vale et me ama![48]
Като каза това, той затвори телефона.
Шеста глава
Секретарят на председателя Тухвиц му докладваше:
— Господин професор Вилчур се е върнал днес от отпуск и е готов да ви приеме, дори веднага. Запита дали не сте болен. Отговорих му, че не зная.
Тухвиц кимна:
— Добре. Благодаря ви. Кажете, моля ви, на шофьора да дойде.
След десет минути той вече беше в болницата. Веднага го въведоха в кабинета на професор Вилчур, който стана, за да го поздрави.
— Като гост ли ви приемам, като пациент, или като шеф — попита той с усмивка.
Председателят стисна сърдечно и продължително ръката на Вилчур.
— От здравето не се оплаквам, слава богу. Исках да поговоря с вас по работа.
— Аз съм на ваше разположение — кимна Вилчур и в същото време му посочи един фотьойл.
Тухвиц седна удобно и докато пълнеше лулата си, каза:
— Много кратко време си почивахте, професоре. Изглеждате — ще ви гощавам с комплимент по еврейски — изглеждате не особено добре.
По външния вид на Вилчур се виждаше, че отпуската наистина не е била от голяма полза за здравето му.
— Моята страст е работата — каза професорът сериозно. — Нищо не отегчава така както бездействието.
— Познато ми е това — призна Тухвиц, — то е в кръвта. Става привичка, лоша привичка. Познато ми е това. С вас май сме връстници. Аз все още нямам желание да оставя работата, макар и да се досещам, че при мен, както и при вас, господин професоре, младите и амбициозните биха искали да изблъскат началника, за да заемат неговото място.
Професор Вилчур сви вежди. Всъщност още от самото начало беше подготвен за такъв разговор.
— Предвиждах — каза той, — че тукашните интриги против мен са достигнали до вас под формата на клюки или на ловко подхвърлени внушения.
Председателят поклати глава:
— Не, господин професоре. Достигнаха до мен по доста директен начин. Получих чисто и просто изложение на няколко лекари от вашата болница, изложение, за което и исках да поговоря с вас искрено и открито. Моля ви да оцените това, професоре, че идвам тук без никакво конкретно намерение. Просто искам да ви изложа проблема и на вас да оставя решаващия глас.
— Благодаря ви, господин председател.