— И все пак, позволете ми, професоре, да си остана на своето. Повтарям ви, имам абсолютно доверие във вашата обективност и знам, че вашето решение ще бъде единствено правилно.
Вилчур се замисли. След дълго мълчание отговори:
— Добре тогава, господин председател. Дайте ми обаче няколко дни на разположение. Ще помисля върху всичко това и понеже обвиненията срещу мен са формулирани писмено, искам и аз да отговоря писмено. Моля, повярвайте ми, че в момента още нищо не съм решил. Трябва да премисля всичко, трябва из основи да огледам положението, да проверя дали, след като бъдат отстранени недоволните, ще разполагам с достатъчно персонал за нормална работа в болницата. Вие, господин председател, не казахте колко от моите подчинени са подписали това изложение, но тъй като всичките ги познавам сравнително добре, то мога да ви уверя, че мнозинството сигурно ще застане на моя страна, така както другите са се обявили против мен.
Председателят стана.
— И аз съм убеден в това. Оставям ви преписа на изложението и очаквам вашия отговор. Още веднъж най-искрено ви уверявам, господин професоре, в моето уважение и най-топли приятелски чувства.
След като Тухвиц си излезе, Вилчур дълго размишлява. Червената лампичка над вратата му не гаснеше и тези, които искаха да го видят, напразно поглеждаха в чакалнята.
Вилчур написа на два листа имената на хората, които ще застанат съответно на едната или на другата страна. В началото на първия списък фигурираше професор Добранецки, а начело на другия — доктор Колски. Хипотезата за това разделение показваше, че Вилчур може да разчита на лоялността на мнозинството от персонала. Реши веднага да пристъпи към действие и да говори с всички поред. Първият, когото извика, беше доктор Колски.
Поздрави го мълчаливо, посочи му къде да седне и му подаде изложението с думите:
— Ето, няколко колеги са депозирали едно такова мотивирано искане да освободя поста директор на болницата. Бъдете така любезен да го прочетете.
Колски леко се изчерви и задълбочено зачете. Когато свърши, вдигна очи към професора.
— Сега имам следната молба към вас — обади се Вилчур. — Става дума за вашата откровеност. Кажете какво е вашето мнение за това съчинение.
— Дали… дали… — запъна се Колски — това се налага, господин професоре?
Вилчур кимна:
— Да, и още веднъж ви моля за абсолютна искреност.
Колски очевидно беше затруднен и започна несигурно.
— Но, разбира се, самият факт, че е подадено такова изложение, според мен е един вид непочтеност. Допускам, че Съюзът на лекарите дори би трябвало да потърси отговорност за това, дисциплинарна може би. Това не е колегиално. Във всеки случай смятам, че са били длъжни да ви предупредят за своята постъпка. Смятам, че ако не са го сторили, нищо не може да ги извини. Да излагат на показ вътрешните работи на болницата, е наистина непочтено.
Той преглътна и млъкна.
— А какво мислите за съдържанието на изложението? — запита Вилчур.
— Не мога да се съглася и с неговото съдържание — каза Колски, който постепенно се беше овладял. — Обвиненията срещу вас несъмнено са преувеличени.
— Преувеличени — полугласно повтори Вилчур.
— Да, господин професоре. Преувеличени. Някои от тях направо са неоснователни. В тях дори може да се види злонамереност. Например рецидивите на амнезия или пък вашата склонност към лечебни средства, които не са прилагани досега. Това са напълно несериозни доводи.
Вилчур, който очакваше неговият асистент да избухне възмутен, сега слушаше изумено спокойните му, делови, дори някак хладни разсъждения по въпроса.