Той млъкна, а Луця след дълго мълчание попита:
— Починала ли е?
Професорът кимна и изведнъж се оживи.
— Да вървим. Елате у дома, ще ви покажа снимката и.
И той се отправи към къщи, сякаш не очакваше ни най-малък протест от страна на Луця. Тя вървеше до него потресена. Нейното собствено признание и признанието на професора разбуниха хаотично мислите и чувствата й. Ах, защо не беше се родила по-рано, защо не беше се запознала с него преди онази, онази глупава и недостойна жена, която не беше съумяла да оцени щастието си.
Луця знаеше, че Вилчур някога е бил женен и че от много години е вдовец. Преди три години дори беше се запознала между другото с дъщеря му госпожа Чинска, към която изпитваше истинска симпатия. Из града кръжаха историйки за романтичното минало на семейство Вилчур, които бяха толкова противоречиви, че беше трудно да се разграничи истината от измислиците. Луця впрочем не изпитваше любопитството, което кара други жени да се ровят в чуждите работи. В случая с Вилчур тя дори предпочиташе той и занапред да остане за нея тайнствена полулегендарна, полуреална личност. Жадуваше да го опознава ден след ден, да опознава неговия, живот, лабиринта на душата му, така както се узнава страница след страница историята на трагичните преживявания на любим герой.
Луця няколко пъти бе идвала в къщата на професора по различни служебни въпроси. Той обаче винаги я беше приемал в салона. Сега за пръв път я въведе в кабинета си. Запали лампата и мълчаливо посочи големия портрет над камината.
От широката сребърна рамка към Луця гледаше с големите си, като че ли малко учудени очи, красива жена със светли коси и детски овал на лицето. Около малката уста сякаш блуждаеше тъга, красивата фина ръка с дълги и прави пръсти лежеше безжизнено сред гънките на роклята от черна коприна.
Сърцето на Луця се сви от ревност. Жената от портрета й се струваше сто пъти по-красива от нея самата, непостижимо изискана и изящна.
— Казваше се Беата — чу тя до себе си тихия глас на Вилчур. — Един ден се върнах и намерих дома си… празен. Беше заминала, беше ме изоставила, беше ме изоставила заради друг, заради любовта.
Луця почувствува сърцето си в гърлото. С рязко движение тя се обърна, хвана ръката на Вилчур и трескаво, безпаметно ридаейки, започна да я целува, с тези целувки сякаш искаше да го възмезди за оная неправда, за оная престъпна несправедливост от страна на другата.
— Какво правите! Какво правите! Госпожице Луця! — извика развълнуван Вилчур, опомнил се изведнъж от своите мисли. — Успокойте се, това на нищо не прилича.
Той я настани, цялата разтърсвана от ридания, в един фотьойл и огледа стаята за гарафа с вода. На масичката до камината имаше коняк. Наля една чашка и я подаде на Луця, казвайки с мек, но решителен тон, тон, с който обикновено скланяше пациентите си да бъдат послушни.
— Изпийте веднага това.
Тя послушно изпълни заповедта и бавно се успокояваше, докато той говореше:
— Трябва да овладявате нервите си, скъпа госпожице. Трябва да се владеете. Що за лекар сте вие, ако чуждите страдания така ви изваждат от равновесие, че в стария, почтен професор внезапно виждате кардинал, на когото трябва да се целува ръка. А може би с това вие искахте да почетете моята преклонна възраст. Да ми отнемете и последните илюзии? И на какво приличате сега? Изтрийте веднага, моля ви, тези недостойни сълзи.
Подаде й своята голяма носна кърпа, а Луця, изтривайки очите си, повтаряше:
— Мразя я. Мразя я.
Бавно се успокояваше.
— Е, може би ще изпиете още една чашка? — запита Вилчур.
Тя поклати отрицателно глава.
— Много ви благодаря и много ви моля да ме извините за този пристъп на истерия. Наистина се държах безобразно.
— Не смея да ви противореча — от куртоазия — каза Вилчур с умишлено недоволен тон. — Не смея да ви противореча. Държите се като пансионерка с анемия на скрофулозна почва.
Искаше да я разсмее, по думите му не достигнаха до съзнанието на Луця.
Още ли… Още ли я обичате? — запита тя и прехапа устни, за да не се разплаче отново…
Вилчур сви вежди:
— Скъпа госпожице, толкова време е минало и толкова вода е изтекла оттогава, толкова пъти е покарвала нова трева на гроба й напролет. Времето лекува. От нея ми е останал споменът, болезнен и мъчителен спомен. Като белег. Простих. Това е всичко.