Замисли се и след малко добави:
— Знаете ли, и от това можете да вземете пример — какво прави времето. Всичко минава. Това, което някога ни се е струвало център на вселената, след години го виждаме като прашинка и не можем да проумеем защо тогава сме се поддали на илюзията.
— О, не — възрази Луця, — та нали и днес вие знаете, че тази жена за вас е била всичко на света. Истинската любов дори да угасне, остава нещо велико.
Вилчур махна с ръка.
— У такива самотници като мен. Кой знае какво бих мислил днес за Беата, ако наскоро след нейното заминаване на пътя ми бе застанала друга жена, някакво чувствително сърце, някакво дълбоко чувство.
Той се усмихна и добави:
— Но по моя път не срещнах чувствителни сърца. По моя път не ходят жени.
Луця се усмихна.
— Ходят, но вие не ги забелязвате. Дори когато са толкова настойчиви, че се натрапват сами, вие ги отблъсквате с проповеди за разликата във възрастта.
— Това не е проповед — каза меко той. — Това е убеждение. И става дума не само за възраст, госпожице Канска, не само за възраст. Трябва да се вземе под внимание и това, че аз вече съм свършен човек.
— Сега пък какво говорите — възрази тя.
— Е, да. Разнебитено съоръжение, изхвърлено извън борда — убеждаваше я сериозно. — Помислете си само, какви перспективи бих могъл да имам аз. Бих могъл да започна частна практика вкъщи. Но това означава да съм в непрекъснат контакт с всичките тези хора, които ми е непоносимо да гледам дори. Аз съм хирург. Вкъщи всъщност не мога да правя операции, следователно ще бъда принуден да правя постъпки за операционна. Сама разбирате, че след днешното ми оттегляне не е по силите ми да се излагам на въпроси, забележки, коментари, та и на погледи дори. Значи какво ми остава? Да изтлея. Panis bene morentium[50]. И то без масло. Защото вие трябва да знаете, че аз съм напълно разорен. Тази къща, в която сме сега, също вече не е моя собственост. Благосклонно ме оставиха тук до края на живота ми…
Усмихна се тъжно.
— До края на живота ми, с надежда, че това няма да трае дълго.
— Съвсем не съм съгласна с вас — енергично запротестира Луця. — Та нали ви остава — докато не се освободите от тази чувствителност, напълно обяснима впрочем — толкова огромна област за работа като научната дейност. Лекциите в университета, клиниката, публикациите.
Вилчур се замисли.
— Не, това не е за моя темперамент. Мога да пиша само когато писането ми запълва свободното от практиката време; колкото пък за лекциите… Драга госпожице, и оттам ще ме изтикат. Нищо не ми остана. Ето на — да се затворя вкъщи и да чакам смъртта. Впрочем тя ще дойде бързо. Природата така е устроена, че онова, което е непотребно, се самоунищожава. А аз чувствам, че съм излишен.
— Точно за това става дума, господин професоре. Става дума, че вие се чувствате ненужен. Искам да ви убедя, че това е само временно състояние, което скоро ще мине. Искам да ви убедя, че вашата жизненост никак не е отслабнала, че не е намалял нито вашият гений, нито енергията ви. Това е временна депресия.
— Не вярвам.
— Тогава аз ще ви убедя.
— И как?
— Вие започнахте голям труд върху туморите…
— Не съм започнал, а по-скоро съм изоставил. От една година не съм го поглеждал. Липсва ми много материал. Би трябвало да го събирам, да издирвам, да го подреждам, а да си призная, нямам ни най-малко желание да го правя.
— Тогава ще ви помагам. Аз ще се заема.
— Ще бъде жертва от ваша страна. Вие добре знаете, госпожице Канска, че аз не мога да приема такава жертва.
— Но това не е никаква жертва. Ще ми дадете част от авторския хонорар или пък например — ще поместите до вашето име и моето: „В съавторство с доктор Луця Канска.“ Това е чест — и то каква!
Луця дълго настоява и Вилчур най-после, макар и неохотно се съгласи. На другия ден започнаха работа. Обикновено тя идваше следобед. Заедно огледаха ръкописа, отбелязаха какво липсва, изваждаха библиографски подробности от медицинските списания. Привечер разговаряха на чаша кафе, след това Луця се сбогуваше с професора, за да дойде на следния ден с пакет бележки или книги, взети от библиотеката.