Работата напредваше много трудно. Въпреки предвижданията на Луця депресията на Вилчур не минаваше. Неведнъж оставяше писалката и потъваше в мълчание, което траеше по няколко часа, а после не само че не беше в състояние да работи, но дори и да разговаря с нея.
Един ден тя го завари пиян. Беше отчаяна и все пак си даваше кураж и продължаваше упорито да вярва, че ще се случи нещо, което ще промени положението, ще промени настроението на Вилчур.
Така минаха два месеца. Луця разделяше времето си между работата за професора, занятията в болницата и търсенето на нова работа в някоя друга болница; наистина, въпреки че от страна на професор Добранецки нямаше предвижданите в началото от нея въртели, тя все пак се чувствуваше много зле. Външно в болницата всичко вървеше по предишния установен ред, нямаше никакви промени, нито размествания. И все пак атмосферата беше съвсем друга. По-чувствителните, към които спадаше и Луця, го усещаха на всяка крачка. Никой никога не споменаваше името на Вилчур. В това мълчание като че ли имаше срам, че така лесно се отказаха от него, отрекоха се, забравиха го.
С Колски се срещаше по-рядко. От онзи решаващ разговор той не се стараеше да се върне към същата тема, но не си промени отношението към нея. По лични въпроси изобщо не разговаряха. Затова не знаеше, че Луця сътрудничи с професора. Не знаеше също, че си търси друга работа. Само веднъж след един разговор с Добранецки, когато между другото я уверяваше, че мястото й в болницата ни най-малко не е застрашено, тя отговори кратко:
— Не държа на него.
А всъщност трябваше да държи. Във Варшава имаше лекари в излишък и беше извънредно трудно да се намери работа. Досега бе проверявала на няколко десетки места безрезултатно. Записваха адреса и телефона и й обещаваха да я уведомят, ако се открие вакантно място.
Междувременно настъпи месен март, а с него и ранната тази година пролет. По улиците се виждаха все повече жени и мъже по костюми. По дърветата се появиха първите пъпки, някои храсти вече леко се зеленееха.
В същото време Луця не можеше да не забележи, че с всеки изминал ден професорът става все по-мрачен и че видът му се влошава. Реши да го кара да се разхождат. Отначало той не искаше и да чуе за това. Най-после се съгласи при условие, че ще излизат вечер и ще избягват кварталите, където биха могли да срещнат познати.
— На село сега сигурно е много красиво. Познавате ли пролетта на село?
— Спомням си я мъгляво от времето на моето детство.
— Много сте загубили. Пролет на село. Земята благоухае, разбирате ли? Земята благоухае, благоухае и въздухът. Птички. Много птички. Загрижени, работливи летят, цвърчат, бързат, пренасят някакви тревички, сламки, някакви валма, мъх. А чучулигите — високо в небето. И кравите излизат на паша. Небето е толкова светлосиньо. Прекарах няколко пъти такава пролет далеч оттук, в Белорусия… Била ли сте някога там?
— Не, никога.
— Спокоен край, красив край. Върху земята леките вълни на хълмовете. Между тях лежат езера, горите са гъсти, обрасли с хвойна и леска. Селските къщи покрити със слама. Не всичките. По-заможните — с дъски и летви. Но там, общо взето, е беднотия. Бедност, мизерия, простотия. Но хората са добри. Ех, да бях си спомнил за всичко това, когато разговарях с Йемьол. Той твърдеше, че всички хора са лоши. Но той говореше за града. О! Ако познаваше оня край и онези хора!… Може и да е прав. Градът е чудовище. Отделил е човека от земята с асфалт и бетон. Откъде да черпи чувства? Чувствата като всички жизнени сокове идват от земята. В града изсъхват, превръщат се в прах, остава само мозъкът, трескавата борба за съществуване, мозък, който не е способен да мисли, а само да комбинира! Да планира някакви машинации. За да постигне по-бързо, повече, по-хитро. Човекът не вижда себе си, не вижда света. Погледнете тези сгради. Засланят кръгозора. Заградили са ни отвсякъде. Остават само малки отвори като тунели, през които можем да излезем от търбуха на чудовището. Няколко шосета, няколко железопътни линии. Той се замисли, а след малко продължи:
— Там, в тези краища, има едно градче. Нарича се Радолишки. Няколко улички, малка католическа църква, дървена православна църквичка и хиляда или две хиляди жители. През Радолишки минава широк път, обточен със стари брези, дебели, съковити, разкривени брези с попукана от старост грапава кора. Пътят уж шосе, но по него пролет и есен има локви, а през лятото вятърът вдига облаци прах. Оттатък градчето пътят свива на юг и след няколко минути отдалече може да се види мелница, мелницата на стария Прокоп Мелник. Мелницата му е разположена на езера, на три езера, тази мелница е воденица. Едното езеро е голямо и гъсто обрасло с върбалак и ракитак. Другото е по-малко, с форма на бъбрек. Бреговете не са стръмни и лъката се спуска надолу почти до самата вода; дъното е песъчливо, там жените перат, бухат бельото върху дъска, а на отвъдната страна, където е избуял елшакът, се къпят. Но чак през лятото след Свети Иван. Там вярват, че за здравето е вредно да се къпеш по-рано. Долното езеро пък е кръгло, сякаш е начертано с пергел. Тук къпят конете и мият добитъка. Шумно пада каскада от пенлива вода, а отгоре непрекъснато долита гласът на зърното. По езерата плават гъски и патици, понякога по водата се носи дива патица или прелетен лебед, или пък лятно барне. Воденицата на Прокоп Мелник. Добри хора, прости хора. Три години не съм бил там. О, там сигурно си спомнят за мен. За тях не бях излишен човек. Не им бях пречка…