Той се замисли.
— Тъгувате ли за тях? — запита Луця.
— Какво казвате? — опомни се той.
— Попитах не тъгувате ли за тях.
Лицето на Вилчур светна в усмивка.
— Бих искал да ги видя. Сигурно много неща са се променили там. Три години. Васил навярно се е оженил, Наталка е пораснала. Олга и Зоня сигурно също са се задомили… Добри жени.
Усмихна се и се обърна към Луця.
— Зоня дори много настойчиво се гласеше за мен… Каква радост ще бъде, ако отида…
Луця си помисли, че наистина едно пътуване до това градче Радолишки, за което професорът си спомня с толкова топлота, сигурно ще му подействува чудесно. Щеше да повлияе успокоително на нервите му. Щеше да му помогне да се откъсне от неотдавнашните преживявания. Би се върнал освежен, с нов запас от енергия.
— Знаете ли какво, господни професоре, а защо пък не ги посетите? — каза тя.
— Да ги посетя? — учуди се професорът.
— Ами да. Говорите с такава топлота за тях, спомняте си ги с толкова хубави чувства. За вас това ще бъде приятно развлечение. Толкова отдавна не сте напускали Варшава.
Вилчур я погледна:
— Ха — каза той. — Искате да се избавите от мен, макар и за малко.
Тя се засмя:
— Именно. Искам да се отърва от вас. Виждате ли, че никак не съм користолюбива. Карам ви да направите тази екскурзия, макар и да знам, че там край Радолишки ви чака оная Соня или Зоня.
Смееха се и двамата. Професорът отдавна не беше изпадал в такова добро настроение, а Луця си даваше сметка, че това настроение беше предизвикано от спомените за онази воденица. Реши да кове желязото, докато е горещо.
— Сериозно, не виждам никакъв повод да си откажете това удоволствие.
Знаете ли, идеята съвсем не е лоша и мисля, че там ще се зарадват, когато ме видят.
А и вие ще се поразсеете малко, ще видите някогашните места, които толкова обичате, ще подишате друг въздух. Всъщност нищо не ви задържа сега във Варшава. А пролетта е толкова хубава.
От този ден идеята на Луця не даваше на Вилчур покой. Перспективата да отиде във воденицата на Прокоп му се струваше все по-приемлива. Оживи се, разказваше на Луця все нови и нови подробности за воденицата и за своя някогашен живот там.
След седмица, през която Луця непрекъснато го поощряваше, един ден той каза:
— Реших. Заминавам за Радолишки. Само че преди това трябва да приключим събирането на материала за първия том, а докато отсъствам, вие ще го подредите.
Тя много се зарадва на решението му и с удвоено старание се залови за работа. Въпреки че бързаха, стана ясно, че работата ще се проточи най-малко месец. Това караше Луця да се страхува, че междувременно професорът ще промени решението си.
И наистина той го промени, но съвсем непредвидено и в друго отношение.
Един ден, когато Луця дойде както обикновено следобед, завари невиждан безпорядък в кабинета на професора. Всички чекмеджета бяха отворени, на отоманката бяха натрупани грамади с книги, а по рамките на прозорците имаше отворени барабани за хирургични инструменти.
— Какво става? — запита тя учудена.
Вилчур бързо стана от бюрото, лицето му беше радостно и възбудено. Забрави дори да я поздрави.
— Госпожице Канска — каза той с тържествен тон, — намерих. Намерих изход от моето положение и сега зная какво ще направя и защо живея. Напускам Варшава завинаги. Да, госпожице Луця. Бях побъркан или заблуден, та не разбрах това по-рано. Да, връщам се там, при тях. Сега вече завинаги. Тук ми внушаваха, че не съм годен за нищо, а там, там знам, че ще бъда необходим. Там ще докажа на себе си и на другите, че не съм ненужна вехтория, че още мога да работя, да работя дълги години за доброто на хората. Само че не за тукашните зли хора в зъл град. Та аз бях там толкова щастлив. Виждате ли какво представлява градът?… Хората се тровят, оглупяват. Сред тези улици, тази врява, бързане, страсти човек забравя кой е, забравя своите, човешките вкусове и желания. Аз попаднах в този водовъртеж и се въртях в него като омагьосан, без да мога да осъзная, че всъщност мястото ми не е тук, че всичко ме тегли там, при другите!