Той крачеше възбудено из стаята и говореше:
— Вече всичко подредих. Продавам мебелите, библиотеката, разните вехтории, така ще получа сумата, с която ще мога да уредя малка амбулатория във воденицата, аптечка и т.н. Не можете да си представите колко съм щастлив. Там в цялата околност има само един лекар, който тъне в беднотия и не може да лекува безплатно селяните. Впрочем той не е хирург. Всички ще си спомнят онова време, времето, когато бях знахар, само че сега всичко ще бъде съвсем различно. Ще разполагам с дезинфектанти и първокласни инструменти. Охо, там сигурно ще има много работа. Сега си спомням, че дъщерята на лесничея в радолишките гори има тумор в черния дроб, разбирате ли? Естествено аз не можах да й помогна, не разполагах с прилични инструменти. Но сега ще се опитам. Три години са минали. Може още да е жива.
Луця стоеше неподвижна и го следеше с уплах. Вилчур продължаваше да говори нещо, но тя вече не го слушаше, изцяло обхваната от мисълта, че той ще замине, ще замине завинаги, че няма да може да го вижда всеки ден, да му помага, да бди над него, да се грижи за неговата работа, за неговото здраве. Мисълта, че бе решил да замине, без дори да се замисли какъв удар ще й нанесе, я изпълваше с горчивина. И наум не му е дошло колко много ще страда тя от всичко това. Не беше помислил за нея, тя не влизаше в сметката. Ето и сега като че ли не я забелязваше. Прекосяваше стаята с бързи крачки и говореше:
— Страшна грешка направих, че изобщо се върнах оттам. И защо, защо, щом като там ми беше толкова добре. Там ми е мястото, там ще си отдъхна от града, там ще намеря доверие и привързаност. Ето това е. Това е щастие, а ако не е щастие, във всички случаи е чувство на удовлетвореност, чувство, че си полезен. А то вероятно е едно и също.
Говореше за тях, говореше за себе си, а за нея съвсем не си спомняше. Луця обаче не беше от ония жени, които лесно отстъпват от привидно загубените позиции. Някъде в подсъзнанието и се роди внезапно решение. Още в следния миг тази мисъл се конкретизира в думите:
— Заминавам с вас, господин професоре.
В първия момент той не я разбра.
— Какво казвате?
Тя повтори ясно:
— Казвам, че ще замина с вас.
— Чудесно — зарадва се той. — Предпочитам все пак да ме посетите, когато се настаня и подредя там, когато всичко се уреди. Тогава ще ви покажа всичко. Ще видите колко хубаво и колко приятно е там.
— Не, господин професоре — прекъсна го тя. — Аз искам да замина с вас. Да замина и да остана там с вас.
Той я погледна недоверчиво.
— Какви са тези шеги?
— Съвсем не са шеги. Заминавам с вас.
— Що за безразсъдна мисъл?
— Защо безразсъдна?
— Защото на тая възраст ще отивате в глухата провинция. Не, няма смисъл да говорим.
— Но аз все пак ще дойда — упорстваше тя.
Вилчур се спря пред нея.
— А мога ли да зная защо? Защо ще дойдете там?
— Ще ви помагам.
— Но аз не се нуждая от никаква помощ.
— Това, което казвате, не е вярно. При всяка операция е необходим помощник.
Вилчур отхвърли гневно:
— В такива случаи не е необходимо да помага лекарка. Достатъчно е някое момче или жена от селото.
— Не мога да приема, че някой невежа в медицината ще бъде по-полезен, от дипломиран лекар. Освен това вие сам казахте, че там ще има голям наплив от болни, че често трябва да поверявате превръзките на несръчни помощници. Зная, че ще ви бъда полезна. Впрочем и вие лично ще имате някаква полза от женски грижи. Защо да не замина? И мен нищо не ме свързва с Варшава. Нищо не ме задържа тук.