Вилчур се ядоса:
— Това е много лошо, защото би трябвало да има нещо, което да ви задържа. Тук има широко поле за действие, тук ще направите кариера. Ще си намерите подходящ съпруг. Изобщо няма какво толкова да обсъждаме този въпрос, защото от мен зависи дали да ви взема, или не, а аз предварително ви казвам, че няма да ви взема. Съвестта ми няма да е спокойна нито за миг и аз бих се чувствувал като най-долния мошеник, ако ви изолирам в тая глуха провинция, някъде далече в пограничните краища. Аз съм стар и вече нищо не искам за себе си. На мен ми стига да мога да служа на другите. Но вие сте млада, пред вас е целият ви живот, още имате право на лично щастие.
Луця поклати глава:
— Чудесно. Но вие, господин професоре, не взимате предвид, че моето лично щастие се състои именно в това да ви помагам.
— Странни фантазии. След няколко месеца или след година ще се изпарят от главата ни и тогава ще бъдете нещастна, отегчена, разочарована. А аз ще бъда принуден да го понеса, и то с чувство за вина, лична вина. Лошо се изразих, когато казах — ще бъда принуден. Защото няма да бъда. А няма да бъда, защото няма да ви взема и край на въпроса. Ако искате да ми направите добро, помогнете ми да приключа с цялата тази бъркотия. Тук има още много работа, а аз изгарям от нетърпение. Искам да замина колкото може по-бързо.
Категоричното становище на професора накара Луця да не се връща повече към тази тема. Напълно безнадеждно беше да спори с Вилчур. Въпреки това тя не се опитваше да разтакава подготовката на неговото заминаване. С голямо усърдно търсеше купувачи и се пазареше с тях. Същевременно му помагаше при покупките.
Най-после се виждаше краят на всичко. Заминаването бе определено за четиринадесети април: с Луця се сбогува последната вечер. Влакът му тръгваше в седем часа сутринта и професорът не искаше тя да става толкова рано, за да го изпраща на гарата.
— Когато се настаня някак — казваше той, — ще ви пиша, за да ви поканя. Много ще се радвам, ако прекарате там няколко дена, пък и цялата си отпуска дори.
Сбогува се много сърдечно с него. Вилчур се учуди, че дори не се и опита да настоява да го изпрати на гарата. Беше весела, а може би умело се преструваше, за да не създава неприятности.
Какво добро сърце, мислеше Вилчур, когато се разделиха. Златно момиче.
И изведнъж му стана мъчно, че отхвърли толкова категорично, нейната пожертвувателна готовност да го придружи в ония погранични краища. Но веднага се опомни.
— Не, това би било нов живот, нова фаза. Такова нещо вече не е за мен, а за други.
На следния ден в шест часа сутринта беше на гарата с Юзеф и с много куфари и сандъци, които трябваше да предаде на багаж. Разхождайки се по перона преди тръгването на влака, постоянно поглеждаше часовника си. Той самият бе молил, бе настоявал Луця да не идва. Сега обаче изпита неприятно чувство на разочарование, че я няма. За миг дори го обхвана дълбока тъга, граничеща с болка.
Кондукторите съобщиха, че е време пътниците да се качват. Той се сбогува с Юзеф и влезе в купето си. През прозореца нахлуваше сноп слънчева светлина. Вилчур се опря на него и заоглежда пустия перон. Влакът потегли точно на минутата. Вилчур стоеше до прозореца, съзерцавайки как се отдалечава Варшава — този зъл град, който го беше надвил, пречупил и ето сега го изхрачваше от вътрешностите си като нещо вече излишно, изсмукано, безполезно.
— Господ да им прости, господ да им прости — повтаряха устата му, но в сърцето му нямаше отглас на тези думи. Сърцето му бе сгърчено болезнено, таеше обида и бе обгърнато от печал.
И от страшното чувство за самота.
Знаеше, че когато пристигне там, това чувство ще мине, но сега му беше непоносимо тежко.
Колелата на вагона тътнеха вече край последните стрелки, последните къщички на града се отдалечаваха с голяма бързина, димът от последните фабрични чудовища се топеше на хоризонта.
Зад гърба си чу шум, някой отваряше вратата на купето.
Обърна се.
Пред него стоеше Луця с пътна чанта в ръка.
Седма глава
Когато доктор Ян Колски дойде сутринта в болницата, намери върху бюрото си писмо, адресирано от ръката на Луця. Веднага позна почерка й и с голямо любопитство отвори дебелия плик. В него имаше няколко банкноти и два листа.