С времето надписът „Клиника на проф. д-р Вилчур“ ставаше все по-неоснователен. Затова никой не се учуди, когато със съгласието на попечителя беше променен на „Клиника проф. д-р Вилчур“. По този повод в печата се появи доста обширна биография, написана от проф. д-р К. Добранецки и озаглавена „Проф. Рафал Вилчур — гениален хирург“.
Този труд завършваше с думите:
„Отдавайки почит на паметта на най-добрия непрежалим Човек, мъдър Учител и велик Учен, полските медицински среди остават потънали в скръб поради трагичното му изчезване, което за жалост ще остане навярно завинаги забулено в мрака на една болезнена тайна.“
Трета глава
Полицейският началник в Хотимов Виктор Каня си седеше до писалищната маса, покрита с чист зелен табак, гледаше през прозореца и от време на време се прозяваше. Участъкът се намираше в последната сграда на края на градчето и от прозорците се откриваше просторен изглед към вече покритите с гъста зеленина поля, към брега на езерото, където тъкмо окачваха рибарски мрежи, към черната ивица на гората, с пъплещ отдолу пушек от комина на Хасфелдовата дъскорезница, и към пътя за дъскорезницата, по който тъкмо се бе задал заместникът на Каня, полицаят Собчак, с някакъв висок, мършав брадат мъж.
Собчак вървеше разкрачено, поклащаше се насам-натам като патица, а под мишница носеше голям лист шперплат за неговите си майсторения. Брадатият сигурно беше работник в дъскорезницата, и то отскоро. Полицейският началник Каня го виждаше за пръв път, а всички в Хотимов и на десет километра наоколо познаваше. Това, че Собчак сам си носеше шперплата, го накара да се замисли. Щом не намираше за нужно да се възползува от услугите на спътника си, значи работата на този спътник не беше чиста — придружаваше Собчак не по свое желание.
В Хотимовския участък довеждаха разни хора. За сбивания по селата, за дребни кражби в гората и на полето, за бракониерство. Случваше се да се хване на въдицата и някоя по-едра риба, бандит или контрабандист, който отбягва оживените места и гледа по странични пътища да стигне до немската граница.
Въпреки огромния си ръст брадатият мъж, когото водеше полицаят Собчак, явно не будеше опасенията му, сигурно ставаше въпрос за някаква дреболия.
След малко вратата се отвори и двамата влязоха. Брадатият свали шапка и застана до вратата. Собчак козирува и доложи:
— Тоя човек тук потърсил работа в дъскорезницата на Хасфелд. Назначили го, но се оказало, че няма никакви документи и не знае как се казва, нито пък откъде е.
— Ей сега ще видим — изръмжа началникът Каня и повика с ръка брадатия. — Документите.
— Нямам.
— Собчак, претърси го.
Полицаят разкопча дебелата оръфана куртка, претърси джобовете и сложи пред началника всичко, което намери: малко евтино джобно ножче, двайсетина гроша, парче канап, две копчета и алуминиева лъжица. Опипа кончовите на ботушите му, но и там нямаше нищо.
— Откъде се взе тука? А? — попита началникът.
— Дойдох от Чумка, Сурска околия.
— От Чумка ли… И защо си дошъл?
— Работа търся. В Чумка работех в дъскорезницата. Затвориха я. Чух от хората, че тук, в Хотимов, ще намеря работа и препитание.
— А как се казваше собственикът на дъскорезницата в Чумка?
— Фибих.
— Дълго ли работи там?
— Половин година.
— И си роден в Сурска околия, така ли?
Брадатият вдигна рамене.
— Не зная. Не помня.
Началникът му хвърли страшен поглед.
— А, де! Не на мене с тия номера! Грамотен ли си?
— Да.
— В кое училище си учил?
— Не зная.
— Име и фамилия? — кресна ядосан Каня.
Брадатият мълчеше.
— Оглуша ли, бе?
— Не, господин началник, не се сърдете. Не съм направил нищо лошо.
— Тогава казвай истината!
— Истината казвам. Не зная как ми е името. Може изобщо да нямам име. Всички ме питат, а аз не зная.