— Винаги съм имала такова мнение за нея — каза тя, като наблягаше на думите. — Винаги. Но признайте все пак, че вие сигурно се губите в догадки и търсите мотивите за нейната постъпка. Една безгранична любов би обяснила всичко. Разбира се, има случаи, когато млади момичета обичат стари мъже. Възможно е и този случай да е такъв, въпреки че не допускам, макар и само за това — тя винаги е правила впечатление на напълно здрава както физически, така и психически, а няма съмнение, че любовта към такъв стар човек не може да не се възприеме като нещо ненормално, противоестествено…
Отново настъпи мълчание.
— Някога ми бяха казали, че знахарите прилагат не толкова лечение, колкото внушение, внушават на болните, че се чувствуват по-добре. Казват, че скоро някъде в Малополша изобличили знахар, който използвайки майсторството си да хипнотизира, измъквал от наивните селяни пари, а от техните жени и дъщери онова, което могат да му дадат. Светът е изпълнен с тайни и никога не съм се опитвала да ги разкривам. Знаете ли какъв принцип съм възприела?
— Какъв, госпожо?
— Много просто. Когато се сблъскам с нещо неясно, с нещо, над чиято повърхност може да се крие някакъв позор, бързо го отминавам. Предпочитам да си запазя убеждението, че светът е хубав, а постъпките на хората са благородни и умни. Така се спасявам от всяка мръсотия — отминавам я и макар че много държа да проникна в неизвестното, отстъпвам. Повярвайте ми, това е добра рецепта.
— Не всичко може да се отмине толкова лесно — каза Колски сериозно.
— А кой говори за лесни неща. Който уважава себе си и иска да закалява своите човешки качества, трябва да е готов да побеждава трудностите. Не е кой знае какво изкуство да счупиш сламка, не е изкуство да се отвърнеш от храна, която не обичаш. Според мен човек като вас е създаден именно да побеждава в себе си много големи трудности. Вие сте енергичен човек. Ако живеехте по време на колонизирането на Америка, сигурно щяхте да бъдете един от пионерите завоеватели.
На терасата излезе професор Добранецки и каза:
— Нина, господин министърът си отива и иска да се сбогува с теб.
— Веднага идвам — отговори тя, като стана и протегна ръка на Колски. — Благодаря ви, господине. Разговорът ни беше чудесен. В моя живот има толкова малко подобни мигове. Безкрайно съжалявам, че заминавам. За съжаление всичко вече е решено и подготвено. Не мога да отлагам заминаването си. Ще се постарая обаче да съкратя престоя си в чужбина. Имам да ви казвам още толкова много неща и още толкова много искам да чуя от вас. Ще ми позволите ли да ви шиша?
Колски, объркан още отначало, сега съвсем се смути.
— Но моля ви, госпожо. Ще ви бъда безкрайно признателен.
Той ниско се наведе, за да й целуне ръка. Когато се изправи, тя вече не беше на терасата.
Връщаше се вкъщи зашеметен. За да събере мислите си, отмина сградата, в която живееше, и тръгна на дълга разходка по алеите. Вече съмваше. Над Лаженки небето светлееше като сиво сребро. Седна на една пейка, за да подреди впечатленията си. Не се смяташе за глупав и наистина не беше. В думите на Нина веднага усети жилото на омраза към Луця, замаскирано — и то как! — с ловки комплименти. Защитавайки я привидно, всъщност тя искаше да я дискредитира в неговите очи. Но с каква цел? Нима между заминаването на Луця и личността на госпожа Добранецка имаше някаква връзка? Не, това беше безсмислица. Имаше още едно обяснение, но Колски имаше твърде скромно мнение за себе си, за да предположи, че тази блестяща светска дама се е влюбила именно в него.
Във всеки случай разговорът с нея трябваше да му направи и му направи много силно впечатление. Госпожа Добранецка го завладя със своите признания, порази го с начина си на живот и със схващанията си за всичките тези трудни и сложни проблели, които той лично определяше с толкова прости думи като любов, омраза, ревност.
Заспивайки, той мислеше: Чудна, необикновена жена.
Осма глава
Луця се смееше звънливо и безгрижно.
— Виждате ли, че и тук ще бъда полезна — казваше тя, отваряйки куфара си и вадейки от него сандвичи, сръчно загънати във восъчна хартия. — Вие бихте умрели от глад.
— Вие сте помислили и за това — учуди се Вилчур.
— Съвсем не. Просто се обадих по телефона на справки и разбрах, че в този влак няма вагон-ресторант. Е, след това не беше трудно да си направя съответните изводи. Тъй като знаех, че вие сте тръгнали от къщи, разбира се, без да закусите, предвидливо се запасих с всичко.