— А, така ли? Значи това е някъде близо до Северния полюс?
— Не, приятелю — засмя се Вилчур. — Няма да стигнеш дори до Полярния кръг.
— Чудесно. Защото не съм взел със себе си впряг кучета, шейна, нито пък ескимоси. Но не можете ли да ме информирате за какъв дявол отивате там? Да летувате ли, цезаре?
— Не, приятелю. Преселваме се. И ти отчасти допринесе за това. Накара ме да се отвратя от града.
— Recte[55]. Накарах те да осъзнаеш, my dear, отвращението, което ти изпитваш към града. У всеки човек има цяла джунгла от неосъзнати влечения, потиснати от капризи, симпатии и антипатии. Пианото стои като глупава крава и нищо не знае за своето съдържание, за стотиците струни, които са способни да издават най-разнообразни тонове. Когато обаче някой виртуоз засвири на тази мъртва на пръв поглед голяма кутия, той майсторски изтръгва от нея цял един ад и рай от музика. Така и аз пристъпвам към човешките души. Каква е поуката? Следвай ме и ще постигнеш идеала на себепознанието!
Вилчур се усмихна.
— Нямам нищо против.
— Против какво?
— Нямам нищо против да те следвам. Ела с нас, приятелю, и остани с нас.
— А за какъв дявол, с извинение?
— Макар и само в качеството на виртуоз. А всъщност нали нямаш нито семейство, нито нещо те задължава да се върнеш във Варшава. Ще поживееш на село сред по-други хора. Да, именно! Там ще видиш със собствените си очи и ще се убедиш колко добри хора има. Ти не искаше да вярваш, че те съществуват.
След кратко увещаване Йемьол се съгласи. В края на краищата му беше все едно къде ще прекарва времето си, а тъй като разговорите с Вилчур му доставяха удоволствие, каза:
— Е, какво, мога известно време да се възползвам от твоето предложение, милорд.
Професорът се зарадва.
— Ето виждаш ли, драги, нашият екип се засилва. Сигурен съм, че като опознаеш радолишкия край, вече няма да ти се иска да заминаваш оттам. Мисля също, че безделието ще ти омръзне и ще ми помагаш заедно с колежката Канска.
— С кого? — запита той с изменен глас.
— С доктор Луця Канска — каза Вилчур и посочи с ръка Луця, която седеше visavis.
Циничното лице на Йемьол със застинала гримаса на шут изведнъж придоби съсредоточено и сериозно изражение. Той дълго оглежда лицето и фигурата на Луця.
— Вие се наричате Канска? Не знаех.
— Откакто съм се родила — засмя се Луця, малко изненадана от неговия тон.
— Не сте ли… не сте ли от Сандомеж? — не спускаше поглед от нея той.
— Не. От Меховско, но имам роднини в Сандомеж.
Настъпи мълчание.
— Познавате ли тамошния край? — запита Луця.
Йемьол дълго не отговаряше. Накрая сви рамене.
— Къде ли не скита човек.
Все пак обаче името на Луця явно събуди някакъв ярък спомен, защото от този миг той млъкна и продължи да седи приведен, мрачен.
— Ходил съм някога в Сандомеж — започна Вилчур, сякаш не забеляза промяната в настроението на Йемьол. — Още като студент. Красив град. Старинни стени. Спомням си кметството, красиво кметство. Спомням си оная уличка вдясно и къщата от червени тухли, цялата потънала в зеленина. Там винаги се спирах с един мой състудент. А после си купихме малка лодка и с нея вече се спуснахме надолу по Висла чак до Варшава. За онова време това беше, ха, цяла експедиция. И ние страшно се гордеехме. От ваканциите, които си спомням, това сигурно е била най-приятната. Тогава бях студент първи курс. После дойдоха годините на упорит труд. Използувах летата да ходя на практика в чужбина или просто да припечеля нещо, за да имам е какво да си платя квартирата и да се издържам през учебната година.
Влакът спря на някаква малка гара.
— Познавате ли госпожица Елжбета Канска? — тихо се обади Йемьол.
Луця кимна.
— Тя е моя леля.
— Леля? — повтори Йемьол. — Значи Михал Кански ви е бил чичо…
— Да — каза Луця. — Познавахте ли ги?
— О, толкова, колкото човек може да познава друг човек… Михал Кански. Учениците го наричаха тапира. На старини сигурно е затлъстял. Сега сигурно прилича на носорог; навярно дебелее и грухти в топлото блато на еснафското гнезденце.
Луця поклати глава.