Без да казва нищо на никого, той стегна един вързоп и тръгна за Вилно. Като видя момичето, у него се надигна жалост, въпреки че не я показа. То беше младо, едва на осемнайсет години, слабовато, бледо, с болни гърди. Затова и Донка не беше успяла да намери някаква работа, макар че беше доста образована — беше завършила прогимназия с награда и беше учила още две години в гимназия. Нейният баща беше работил като прислужник у един велможа, докато не го хвана охтиката и не умря. Такова, охтичаво, беше това семейство. Тогава старият Прокоп си помисли да поохрани момичето във воденицата, за да закрепне, че от него и полза можеше да има, да научи Наталка на това-онова. Тогава може би си правеше и някакви други планове, но за тях и той самият не искаше да мисли.
И тогава Донка дойде във воденицата — боязлива и навикана; тя сякаш се страхуваше от всички, като се започне от голямото куче Рабчик и се свърши с дядо й, защото Прокоп й беше казал да го нарича така. Минаваха обаче седмици и момичето се променяше пред очите им. Понапълня, развиваше се, черните й очи изгубиха своя замъглен и покорен поглед и все по-често изпускаха живи искри. Бузите й заруменяха, а гъстите й кестеняви коси като че ли повече се сгъстиха и станаха лъскави като косъма на кон, отначало гладувал, но после старателно охранен, без да се жали овесът.
На същата тази Донка, която в началото бяха приели надменно и пренебрежително, сега никой нищо не отказваше. Спеше повече от всички, ставаше чак за закуска, никой нищо не я караше да прави. Когато сама пожелаеше, шиеше едно-друго за Наталка, за Зоня или Олга, понякога переше дребни неща, замесваше тесто или помагаше в разтребването. Тя имаше само една постоянна работа: учеше Наталка. Но и това не беше кой знае какво. И така, нейното присъствие във воденицата не тежеше никому, а на Васил то беше особено приятно, макар че много-много не се хвалеше с това. Поради своята младост той, разбира се, копнееше за компания, а някак си все така ставаше, че тъкмо компания нямаше. Госпожиците от градчето виреха нос и не искаха да ходят със сина на воденичаря, защото макар и заможен, не беше ходил на училище. От друга страна, той гледаше неохотно на момичетата от съседните села. Много прости бяха за него. Донка пък, макар и госпожица от голям град, възпитана и образована, не само че не го пренебрегваше и не му показваше превъзходството си, но се отнасяше с Васил като с равен. С удоволствие слушаше песните му, с радост ходеше на риба с него, а и самата тя му казваше толкова красиви стихове, че след това понякога той дълго не можеше да заспи, защото мислеше за съдбата на пан Тадеуш, на графа и на Зошя[57].
Във воденицата на Прокоп Мелник не ядяха насъщния както другаде — просто само за да задоволят глада си. Към закуската, обяда или вечерята се отнасяха като към обред, с молитва започваха и с молитва свършваха. На масата сядаха всички едновременно, а когато някой отсъствуваше, дори по уважителни причини, старият Прокоп не скриваше своето недоволство. И този ден седнаха всички заедно. На средата на масата имаше голяма паница, от която се носеше приятната апетитна миризма на пушено свинско и кисело зеле, а в друга димяха картофи и въпреки че беше преди жътва, на масата имаше огромен самун хляб. Във воденицата хляб никога не липсваше. Дървените лъжици потъваха една след друга в двете чинии, без да бързат, за да не се покажат лакоми. Само на трима души поднасяха храната в отделни паници: на главата на семейството, на Васил и на Донка. Тази привилегия на Донка в началото караше Олга и Зоня да протестират и да мърморят. С течение на времето обаче те се примириха с това предимство. От една страна, защото знаеха, че нищо не беше в състояние да пречупи волята на Прокоп, от друга, самите те я бяха обикнали и не можеха да не признаят, че тя ги превъзхожда в известно отношение.
Закуската привършваше. Прокоп изтри мустаците и брадата си с ръкав и тъкмо се канеше да започне молитвата, когато вратата на стаята се отвори и на прага застана висока, малко прегърбена, но широкоплещеста фигура. Влезлият беше с градски дрехи и с градска шапка. Той постоя един миг усмихнат, после свали шапка и каза: