— Хвала богу…
Едва сега го познаха. Нито по лицето, нито по облеклото можеха да го познаят. Когато живееше с тях, той носеше обикновена шаячна дреха или кожух, имаше брада, която закриваше половината от лицето му.
— Антони! — Зоня скочи първа, едва не обърна пейката.
Наталка подскокна и вече беше до него. Прокоп от вълнение се изчерви така, сякаш кръв щеше да рукне от лицето му и тръгна към Вилчур с протегнати ръце. Васил радостно повтаряше:
— Боже мили… Какъв гост, какъв гост!…
Старата воденичарка започна да събира трохите от масата, но защо и тя самата не знаеше, а Олга остана с широко зинала уста.
Поздравленията нямаха край. Отначало малко плахо, но после вече всички един след друг го прегръщаха като роднина. Беше живял тук с тях доста време, с тях и като тях. Какво от това, че после беше се оказало, че той е господар, богат и прочут професор. В техния спомен се беше запазил такъв, какъвто е бил при тях, Антони от пристройката, добър, искрен приятел, внимателен към всекиго, винаги услужлив и от всички обичан.
Настаниха Вилчур на масата. Жените се разтичаха, донесоха сирене, колбаси, сложиха бутилка яженбяк[58]. Намериха и бял хляб, запариха чай.
— Можех да се надявам да видя по-скоро свети Прокоп, моя патрон, отколкото тебе — казваше стопанинът. — Тук няма ден, в който да не те споменаваме. Колкото пъти поглеждах към пристройката, толкова пъти си мислех: ето, забрави ни, няма вече място в сърцето му за нас. И ми беше жал.
Вилчур стисна ръката му.
— Не съм ви забравил. Най-доброто доказателство е, че съм дошъл.
— Бог да те възнагради за това, че си дошъл. Хе-хе-хе, колко народ ще се струпа тук, като разбере, че си дошъл да ни видиш.
Олга започна да ръкомаха.
— О, ще се струпа!
Вилчур огледа всички.
— Не съм дошъл да ви видя — поклати глава той.
— Как така? — учуди се Васил.
— Дошъл съм тук, за да остана с вас, за да остана с вас завинаги…
В стаята се възцари тишина. Всички ту гледаха към Вилчур, ту се споглеждаха с недоверие и учудване. Пръв се обади Прокоп.
— Да не се шегуваш? Сега на теб не ти е до нас, нали?
Вилчур отрицателно поклати глава.
— Не се шегувам. Оставам с вас, стига само да ме приемете.
— Божичко мили — простена Зоня.
— Виж ти работа! — с учудване тръсна рижия си перчем ратаят Виталис.
Единствено Наталка никак не се учуди. Тя радостно кресна и се хвърли на шията на Вилчур.
— Остани, остани!
Прокоп се почеса по главата, поглади брада, недоверчиво погледна към Вилчур и заговори:
— Бог ми е свидетел, че се радвам и всички ти се радваме. Но това, че искаш да се върнеш при нас, главата ми не го побира. Какво сме за теб ние, бедните неуки хора? Ти си голям господар. Там имаш зидани къщи и палати. Как да те приемем, къде да те настаним, къде да те сложим да спиш, с какво ще те храним? Хич не мога да го проумея…
— Щом като се радвате — отговори Вилчур, — няма какво да се безпокоите, защото и аз се радвам, че най-после съм тук, сред вас. Не ми трябват нито къщи, нито палати, а вашето сърце, което там, във висшето общество, не намерих, и добротата, която там не ми дадоха. Хората в градовете са зли, алчни, завистливи. Тежко ми беше сред тях, а когато ми стана толкова тежко, че повече не можех да издържам, помислих си, че ще ме приемете тук сърдечно както по-рано, че както преди ще намеря подслон, че ще бъда полезен за тукашните хора. Там, в града, има много лекари, може да са по-добри или по-мъдри и несъмнено по-млади от мен. Аз там съм излишен. Затова си помислих да се върна при вас и се върнах.
Зоня се разплака и, хлипайки, триеше очи с опакото на ръката си. Затова пък Васил, който не можеше да скрие радостта си, извика:
— Какъв щастлив ден! Каква новина за цялата околност!
Прокоп разбра, че Вилчур говори сериозно и че наистина е решил да живее тук, в неговата воденица.
— Значи оставаш? — запита го той.
— Оставам — кимна Вилчур.
— И ще лекуваш хората? — дръпна го Наталка за ръката.