— Ще лекувам.
— Тогава трябва отново да стегнем пристройката — каза Виталис.
— Там има две счупени стъкла — обади се Олга, — да изтичам ли в градчето за стъкларя?
— И ти с твоя стъклар — възмути се Васил, — та той няма да живее в пристройката, а в стая.
— Така и трябва — потвърди Олга.
Вилчур се засмя.
— Не, не искам. Само в пристройката. Аз вече толкова съм свикнал с нея. Там ми беше добре. Не ми трябва по-добро жилище. Впрочем аз имам големи планове. И то какви! Останаха ми малко пари и мисля да построя тук наблизо малка къща, да уредя там амбулатория с две или три легла за болните, които не могат веднага след операцията да бъдат карани с кола.
— Нещо като болница — каза Наталка.
— Да, нещо подобно — потвърди той. — Само че малка болница за тукашните хора.
Този проект накара всички да се позамислят и ги порази. Едва след дълго мълчание Прокоп каза:
— Чуден човек си ти. С бога съм приказвал тогава, когато те взех на работа. Без дори да мисля и без да говоря за доброто, което съм видял от тебе…
— Какво ти там добро — прекъсна го Вилчур.
— Не отричай, не отричай — сериозно възрази воденичарят, — до смъртта си не мога да ти се отблагодаря, задето избави сина ми — не е вече сакат, спаси го, че — да не изкушавам божието милосърдие — сега мога спокойно да легна в гроба, защото знам на кого ще оставя всичко, за което цял живот съм се трудил. Но пак ще река, за мене не е важно само доброто, дето си ми сторил. За мен е важно и онова, което направи за останалите без никакви облаги. Твоя заслуга е, че хората вече не гледат моя дом накриво, а всеки, който погледне откъм пътя, казва: Тук живееше знахарят, тук лекуваше хората… А сега чувам, искаш да напуснеш града и големите печалби, та отново да заживееш тук. Чуден човек си ти, свят човек. Мнозина са го казвали…
— Прокоп, приятелю, я не разправяй каквото ти дойде на ум — весело го прекъсна Вилчур. — Има много хора като мен. Ето ти един пример — не съм дошъл сам. С мен пристигна и една лекарка, докторка, макар че е млада, не ви познава и следователно не може да е привързана към вас като мен, веднага щом разбра, че идвам тук и че искам тук да се установя, сама пожела да ми помогне.
— А тя къде е? — скочи Васил, гледайки през прозореца.
— В Радолишки, остана засега в странноприемницата.
Зоня леко сви рамене и каза боязливо, нос видимо недоволство:
— Някога ти нямаше нужда от никаква докторка… Стигаше ти да помагаме аз или Наталка.
Вилчур се засмя.
— Ама сега ще бъде друго. Не както по-рано. Сега тук ще направим и малка аптека, и инструменти имам, и такава лекарска апаратура, която по-рано не бях и сънувал. Сега лечението ще бъде друго. Сега ще успея да спася много хора, на които по-рано не бях в състояние да помогна.
Изведнъж Прокоп се опомни.
— Какво ви е, жени, побъркахте ли се? — извика той. — Бъбрите, бъбрите, а не го черпите, от глад ли искате да го уморите! Хайде, размърдайте се.
Жените наскачаха всички едновременно да поднасят на Вилчур чинии, да му наливат чай и една през друга да го канят, да не им отказва, ами да яде и да пие. Прокоп изпи с госта чашка водка и по изключение позволи на сина си да пийне.
— Е, хайде — измърмори той, — щом у дома ни е дошъл такъв гост, изпий и ти една, макар че днес не е празник.
Стаята отново се изпълни с шум от въпроси, възклицания и отговори.
— Кажете ми сега вие как сте? — запита Вилчур, когато малко се поуспокоиха.
— Ами, всичко е постарому — махна с ръка Прокоп. — Живеем, работим с божия помощ.
Вилчур погледна Олга и Зоня.
— Мисля, че отдавна вече сте се оженили.
Зоня се изчерви и нетърпеливо раздвижи широката си в ханша снага.
— На мен женитбата не ми беше в ума, но през тези три години Олга успя втори път да се ожени и да овдовее.
— Да овдовее? Не може да бъде!
— Вярно е, вярно — потвърди Прокоп. — Ожени се за един железничар. И половин година не поживя с него. Няма късмет с мъжете.
Олга стисна зъби.
— Сега сигурно никой вече няма да се ожени за мен.
Вилчур погали по главата Наталка, която стоеше точно до него.