— И ти вярваш в нея — снизходително се усмихна Вилчур. — Ако не вярваше в благородните газове, нямаше да изпитваш такава носталгия към неблагородните изпарения на алкохола. Това е съвсем ясно.
— Какви ги приказваш, amigo — каза Йемьол, като се стараеше да скрие своето раздразнение. Не можеше да понася някой да подозира, че пие по някакви други съображения, а не от любов към алкохола. — Primo, алкохолът е един от най-благородните газове.
И той започна да изрежда своите стари аргументи. Много пъти разговаряха така, отивайки към воденицата, където ремонтът вече привършваше. Във воденицата, както можеше да се очаква, гледаха Йемьол подозрително и с недобро чувство, а неговият начин да се изразява изпълваше всички — като се започне от Прокоп и се свърши с Донка — с тревога.
— Слуша го човек, слуша го, дявол да го вземе. Уж говори човешки, а нищо не можеш да разбереш, ако ще да се пукнеш. Такива хора в живота си не сме виждали — формулира Зоня мнението на всички във воденицата.
Затова пък Луця веднага спечели всеобщите симпатии. Свежата й младост и нейната непосредственост в отношенията с хората будеха доверие. Дори Зоня, която отначало предполагаше, че лекарката е нейна съперница за съпруга на Вилчур, се успокои, когато я видя. Разликата във възрастта между професора и нея според Зоня беше достатъчна гаранция за сигурност. Благодарение на старанията на стария Прокоп ремонтът на пристройката бързо завърши и Вилчур заедно с Йемьол се пренесоха във воденицата. Луця временно остана в градчето.
Нае стая у госпожа Шкопкова, която сама й бе предложила това. Всяка сутрин отиваше във воденицата и се връщаше чак вечерта.
Новината, че е пристигнал „знахарят“, бързо се пръсна из цялата околност, в общината и областта. Пред воденицата на Прокоп Мелник отново започнаха да се трупат каруци с болни от близки и по-далечни краища. Славата на Вилчур през годините на неговото отсъствие не само, че не беше намаляла, но беше нараснала още повече, а историята на живота му се превърна в нещо като местна легенда, изпъстрена с най-фантастични допълнения. Сега вече му приписваха не само способности на чудотворец, но виждаха в него тайнствен посланик на извънземни сили. Затова завръщането му бе посрещнато с почти религиозен ентусиазъм. Селяните, независимо от вероизповеданието, когато влизаха в двора на мелницата, сваляха шапка и нито един от тях не се осмеляваше да извика или дори да говори високо. Започваха да приемат болни в зори и с малки почивки продължаваха до залез-слънце.
След няколко седмици Вилчур се убеди, че запасите на малката му аптека твърде бързо се изчерпват и че има нужда от много сериозни попълнения. Купуването на нови лекарства наложи да се направят големи разходи. Това бе реалната действителност, която накара Вилчур да разбере, че парите му в никакъв случай няма да стигнат за построяването и обзавеждането на една, макар и съвсем малка болница.
— Знаете ли — каза той един ден на Луця, — че май нищо няма да излезе от нашата болница и вие ще бъдете принудена да живеете в Радолишки за постоянно, защото тук няма място.
— Не се оплаквам, че живея у тая почтена жена — спокойно отговори Луця. — А колкото за това дали има място тук… Щеше да се намери място за мен, ако тия, които живеят във воденицата, бяха малко по-гостоприемни.
Професорът се възмути.
— Какво пък говорите сега. Те могат да бъдат образец на гостоприемство.
Тя се засмя.
— Ах, аз не говоря за тях.
Вилчур все още не разбираше.
— Не за тях ли? За кого тогава?
— Не говоря за старите обитатели на воденицата, а за новите — погледна го тя в очите.
Вилчур разбра и смутено отвърна глава. И за да избегне колкото може повече този деликатен въпрос, заговори:
— Знаете ли, аз не предвиждах, че ще има чак толкова голям наплив от пациенти и такива разходи за лекарства. Някои от тях за съжаление са много скъпи. Ето, и аз съм принуден сега да се простя, разбира се, с надеждата да построя болница…