Той искрено се безпокоеше, тъй като наистина често докарваха болни, които трябваше да задържи за няколко дена преди или след операцията. За щастие тази година лятото беше топло и пациентите можеха да нощуват под открито небе в разпрегнатите коли или в плевнята.
Една вечер Прокоп, като се връщаше от града заедно с Луця, я попита:
— Защо професорът е толкова тъжен напоследък?
— Печален е, защото нямаме достатъчно пари, за да построим болница — поясни Луця.
Прокоп се учуди.
— Така ли? А хората говореха, че той е богат.
— Беше богат, но не държеше на богатството. Една част раздаде, друга му взеха и не остана много.
Прокоп не отговори нищо и се замисли дълбоко. През следващите няколко дни беше мълчалив, накрая нареди Виталис да впрегне кобилата в бричката и без никому нищо да каже, замина. Върна се чак вечерта, но на следния ден се повтори същото. Всички във воденицата бяха заинтригувани от неговото държание. Правеха се разни догадки, но никой не се осмели да го запита направо, а той самият не бързаше да дава обяснения.
Най-разтревожен от маневрите на баща си беше Васил. Кой знае защо му дойде наум, че това се отнася за него, че баща му прави тия тайнствени пътешествия, за да търси бъдещата си снаха. По най-различни съображения Васил беше предварително убеден, че изборът на баща му няма да му е по вкуса. Още от дете обаче беше отгледан под ръководството на Прокоп, ръководство твърдо, силно и неотстъпчиво, така че просто не можеше да си представи да окаже някакъв силен отпор срещу волята на баща му. Тук можеше да помогне единствено, ако някой уговореше Прокоп, и то ако го уговореше някой, чието мнение баща му би пожелал да вземе предвид.
В резултат на всички тези тревоги една вечер, когато болните се разотидоха, той почука на вратата на пристройката. Вилчур беше зает, тъкмо подреждаше различните лекарски инструменти. Йемьол слагаше на лавиците шишета и буркани.
— Е, какво ще кажеш, Василе? Как върви, много ли смля днес? — запита Вилчур.
— Ами, не много. Така е преди жътва. Преди жътва има по-малко зърно, затова и болните са повече. Болестта по-лесно се хваща за гладния.
Настъпи мълчание.
— Седни, Василе! — каза Вилчур. — Сигурно си дошъл при мен по работа.
— Да е работа, не е работа. — Васил се почеса зад ухото. — Ами, ще ми се да поговорим, да поискам съвет.
— Съвет? — Вилчур го погледна. — За какво мога да те посъветвам?
Васил хвърли поглед към Йемьол и оглеждайки се, каза:
— Такива поверителни работи…
Вилчур се усмихна.
— Е, добре. Сега свършвам и ще отидем край гората. Трябва да видя дали е цъфнала мащерката. По пътя ще поприказваме.
Йемьол се обади с привидно безразличие:
— Аз с удоволствие ще ви правя компания. Обичам мащерката и поверителните работи. Тук нямам вече работа.
Той направи пауза и добави:
— Наистина днес трябваше да направя отвара от тия валерианови корени, но някакъв пияница е изпил целия спирт и вкъщи нима нито капка, затова ще дойда с вас.
Васил се окашля.
— Хм. Мама има там още половин бутилка спирт.
— Има? — заинтересува се Йемьол. — Какви времена, когато дори майките имат вместо мляко спирт. Но как, драги мой Рох Ковалски, ще получа от твоята уважаема майка тая течност? Тя е много неотзивчива жена и е готова да ме заподозре в някакви лични интереси към тия картофи в течно състояние. Мога ли да се доверя на твоята сръчност, младежо, и да ти поверя функцията на пренасянето на въпросната бутилка.
Васил го погледна колебливо.
— Каквото не мога, не мога. Но да ви я донеса, мога.
— Тогава побързай. Какво чакаш още? Не виждаш ли как времето изтича в клепсидрата на сегашното? Time is money.[60]
Когато Васил излезе, Йемьол все още продължаваше:
— От твоето мълчание, цезарю, може да се предположи, че осъждаш моята постъпка. Предпочиташ, разбира се, да бях напоил с алкохол тези мизерни коренчета. Ето каква е твоята хуманност! От една страна, radix Valerianae[61], от друга — homo sapiens serenissimus rex naturae[62]! И ти избираш корените. Разбира се, че корените. И с каква цел? За Да поим с тази тинктура селяндурите, пейзаните, кметовете, които и без това са с притъпени нерви.