— Невинаги — възрази Вилчур.
— Винаги, махараджа. Наблюдавам ги от дълго време. Те са творения с чувствителност на амеби. Режеш им разни крайници, зашиваш им коремите, дупчиш им епидермата, а те — нито гък.
— Тежкият труд от детство ги е научил да търпят и да издържат на болка — каза Вилчур. — Приятелю, трябва да имаш предвид, че селските деца, още когато са по на няколко години, не стоят без работа. Често един такъв дребен малчуган може да носи товар, с какъвто ти не би отишъл надалеч. Ходят боси по стърнищата и по камъните. Привикват с горещините, със студовете и с лапавицата. Всичко това закалява.
— И притъпява, притъпява чувствителността, милорд. И не само физическата. Замислял ли си се някога, достопочтени Ескулап, над проблема за възприемането на явленията?… Това е проблемът за размерите на света. Размерите и богатствата. От какво се състои например светът на троскота, на обикновения троскот, който расте тук, под прозореца? Отвътре е повече или по-малко сочен, съдържа известни количества хранителни соли и вода, както и въздух плюс светлина. Това е всичко. Може да добавим също и момента на епилога: муцуната на кравата и няколко движения на долната й челюст. А сега виж какъв е твоят свят. Още в самите реални — lembarras dc richesse[63] багри, звуци, изтънченост на вкуса и обонянието. Усет за движение, температура, положение по отношение на центъра на земята и осезанието, подпомагано от зрението — значи и форми! Освен това съзнание за време, пространство, промяна на околната среда, без да смятаме вече нуждите на троскота: глада, насищането, въздуха и светлината. С една дума — троскот плюс безкрайност. Безкрайност, разбира се, в перспективата на троскота. Ами целият духовен живот? Външният и вътрешният? Тук вече дори в перспективата на хората можем да говорим само за безкрайност. И така, маестро, има градация. Нали няма да оспорваш факта, че при теб и при Васил или пък при мен и теб способността за наблюдаване на явленията не е една и съща. Не се обиждай, darling, но моят свят в сравнение с твоя е толкова по-голям, колкото галактиката в сравнение с метеорита, или, ако искаш, колкото земното кълбо в сравнение с главичката на топлийка. Как да се оцени стойността на обикновения селяндурски мир? Къде да му намерим мястото върху дистанцията между троскота и мен?…
Вилчур поклати глава.
— Може да се лъжеш, приятелю.
— Мога, но предпочитам да не се лъжа.
— Невинаги човек не притежава онова, което не изразява или пък не умее да изрази. Не всеки може да конкретизира с думи своите мисли, чувства или възприятия.
Йемьол вдигна рамене.
— Ако се опрем на твоята хипотеза, можем да приемем, че троскотът, охлювът или зелката изпитват нечувано вълнение и са зашеметени от наслада, когато слушат концерта e-moll от Шопен. Не, darling. Извинявай, но не мога да приема твоята концепция. Позволи ми и занапред да се опирам на онова, което мога емпирично да проверя. Ако забия бодил на няколко сантиметра в най-меката част на тялото на някого, а този някой не издава, че е забелязал нито с глас, нито е израз на лицето, аз ще продължавам да твърдя, че той не е забелязал това. Ако на някого кажа на чист английски език: „Vous etes, mon cher, le plus representable cretin au monde“[64], а той ми отговаря, че няма кибрит, аз ще се убедя, че не познава италианския език. Не мога да проверя по друг начин. Защо, мама му стара, трябва да търся друг начин? Ако един такъв селяндур излиза сутрин от къщата си и вижда пурпура на изгряващото слънце, драперията на падналата мъгла, леко развълнуваните житни поля и вместо да зине от възхищение, извика: „Прасетата пак са ровили в лука и са го направили на нищо!“, то прости ми, графе, но аз не виждам никакви доказателства, че той е забелязал изгрева на слънцето. Някакъв си тип от античния свят е казал, че човек е толкова пъти човек, колкото езици знае. Аз бих променил това: „Колкото по-голяма е способността на човека да забелязва явленията, толкова повече той е човек.“ Естествено само в такива случаи, когато наблюдението е основа за размисъл. Замисли се по тоя въпрос, dottore, и ще видиш, че съм прав.
По-нататъшните заключения на Йемьол бяха прекъснати от Васил, който се върна и донесе обещаната бутилка. От този миг цялото внимание на Йемьол се концентрира върху нея и той дори започна да подканя Вилчур вече да върви да огледа мащерката.
— Аз сам ще подредя останалото — уверяваше го той.
Когато Вилчур и Васил се озоваха на пътечката, която следваше брега на езерото, професорът запита: