— Е, за какво става дума?… С баща си ли имаш неприятности?
— Неприятности или приятни неща — каза Васил, като помисли малко, — защото още не знам със сигурност. Но татко напоследък нещо таи в себе си, мълчи и непрекъснато пътува.
— И какво от това?
— Ами точно това, че не знам — колебливо измърмори Васил.
— А защо се тревожиш? Пътува, има си работа и толкова.
Васил дълго мълча, като дъвчеше стрък трева.
— Може да е негова работа — обади се накрая той, — а може и да е моя. Татко още през великите пости спомена, че ми е време вече да се женя.
Вилчур се засмя.
— А ти не искаш ли?
— Защо да не искам. Ясно е, че като му дойде времето, всеки трябва да се ожени. Ама не така.
— Ами как? — попита Вилчур, който се забавляваше с прозрачната дипломация на Васил.
— Е, не така — баща ми да търси. Баща ми ще гледа да е богата и работна.
— А ти би искал да е бедна и да не е работна, така ли?
— А защо и за какво да работи? Малко ли жени има вкъщи? Като ядат хляб — да работят. А дали е бедна, или богата, какво ме интересува. Парите се печелят.
Професорът се наведе над склона на рова, гъсто обсипан с дребни виолетови цветчета.
— О, как само е цъфнала… Колко много има тук. Е, значи какво, какво мога да те посъветвам, как да ти помогна?
— Да беше поговорил с татко. Да ме остави на мира… Защото после, когато се заинати, няма начин да се оправим. А ако сега поговориш с него, може и да ме остави. Ще каже: „Няма да се бъркам, избери си сам по сърце…“
Имаше толкова много мащерка, че Вилчур приседна и започна с шепи да я къса и да я слага в кошницата.
— Е, добре — отговори той, след като размисли. — Ще поговоря с Прокоп. Ти сам знаеш, че ти желая доброто. Разбира се, всеки сам трябва да избере жена си — да му е по сърце. Прав си, че парите не носят щастие. Прав си… Ще поговоря с Прокоп.
Още същата вечер се удаде случай да изпълни обещанието си. Воденичарят, както правеше често, дойде в пристройката на приказки. Наистина разговорите се състояха главно в това, че както Вилчур, така и Прокоп мълчаха, а сред мълчанието от време на време се чуваше някаква забележка или новина — какво се е случило през деня, за хората, за различни работи в околността.
По едно време Вилчур попита:
— Прокоп, какво кроиш напоследък? Непрекъснато пътуваш и пътуваш, по цели дни те няма във воденицата. Всички направо се чудят.
Прокоп хитро погледна Вилчур и за да спечели време, започна много внимателно да си свива цигара. Бавно сипваше махорка на цигарена книжка, бавно и разстилаше равномерно с дебелите си пръсти, свиваше цигарата, лизна края на хартията, залепи я и я запали. Накрая се обади:
— Ами ей така, пътувам, за да погледам какво правят хората, как живеят. Какво от това, забранено ли е?
— Ясно е, че не е забранено, но внимавай да не би хората да си помислят нещо лошо.
— Че какво лошо може да си помислят?
— Кой знае. Ще се намерят и такива, които ще си помислят, че ходиш при някакво момиче.
Вилчур се засмя, но Прокоп се изплю, без да скрива своето огорчение.
— Пфу, не можеш да затвориш устата на хората. Не ми е сега до момичета. Пътник съм вече. Женските работи не са ми в ума.
— А ти може да търсиш момиче за някой друг? — лукаво попита Вилчур.
— И за кого да търся? Ти какво си мислиш — че съм изкуфял?
— Е, може да е за Васил.
Старият вдигна рамене.
— Какво, аз ли да търся вместо него? Да си търси сам. Той ще живее с нея, не аз.
— Правилно казваш, Прокоп. Но сега аз направо се чудя що за пътешествия правиш, какво подготвяш. Е, хайде признай.
Воденичарят го погледна изкосо и се усмихна.
— Много си любопитен, когато му дойде времето, ще разбереш. Всъщност става дума за това всичко да стане тайно от теб.
— От мен? — недоверчиво попита Вилчур.
— Ами от теб.
Не можа нито повече да изтръгне от Прокоп. Впрочем Вилчур не си и даде много труд, доволен от добрата за Васил новина, която му съобщи на другия ден сутринта. Не мислеше, че момчето ще я приеме толкова радостно. Очите на Васил блеснаха и той почервеня.