— Наистина ли татко каза, че не иска да се меси и че аз трябва сам да си търси жена?
— Наистина. Каза: „Няма аз да живея с нея, а той. Нека сам си я избере.“
Васил се замисли и поклати глава.
— Ето, мъдър е баща ми. Ненапразно е живял толкова години на тоя свят.
И от този момент той започна да изпитва към баща си не само още по-голямо уважение и още по-голяма привързаност, но и някакво ново чувство, искрено и дълбоко. Васил всъщност все още нямаше някакви конкретни планове за бъдещето си. Донка наистина му се бе харесала от пръв поглед и с всеки изминал ден все повече му харесваше. Но много амбициозен по природа, той се страхуваше да прави каквито и да било планове, поне дотогава, докато не бъде сигурен, че по пътя на тяхното изпълнение няма да се сблъска с решителната съпротива на баща си или с подигравките на Донка.
По държанието й той никак не можеше да отгатне как би се отнесла към него, ако започнеше явно да се върти около нея. Момичето беше весело, живо като малко кученце; когато един или друг младеж й казваше някаква шега или нещо ласкателно — с всички беше еднакво любезна, на всички еднакво мило се усмихваше. С нея човек никак не можеше да бъде сигурен. Много пъти въпросът дали някой от тези младежи не й се харесва, беше на езика му, но всеки път замълчаваше. Страхуваше се да не чуе отговор, който не искаше да чуе, страхуваше се да не би Донка да е оставила в града някакво момче, за което си мисли. И точно затова той не можеше да стигне до едно вътрешно решение. Дори ясно да си каже: нито една не ми се харесва толкова, колкото нея и нито една не искам толкова много за жена. Имаше и други съмнения: дали такова интелигентно и образовано момиче от града, почти госпожица, ще пожелае да се ожени за такова просто селско момче, което не е ходило по градовете и не знае как да се държи. От вниманието на Васил не убягна фактът, че преди няколко седмици, когато селският писар Латошик мина край воденицата и се отби, тя сложи копринена забрадка на главата си и разговаря с него по друг начин и повече се смееше; Латошик пък уж се беше отбил за малко, а остана чак до залез-слънце.
Тогава на Васил му хрумна да изсипе отгоре през отвора с капака чувал трици върху главата на Латошик, който седеше с Донка на пезула до воденицата. Все пак не го направи, въпреки че после можеше да обясни, че го е направил, без да иска. Не го направи, защото сърцето му се сви, когато предположи: „Ами ако, ако харесва Латошик?“ Тогава и десет чувала, дори и дебела тояга нямаше да помогнат. Господин Латошик, макар и скромен чиновник, беше завършил училище, умееше добре да се изразява и в празник, и в делник ходеше с яка и връзка, а и на парфюм ухаеше.
След като Латошик си отиде, Васил внимателно наблюдаваше Донка, мъчеше се да разбере дали, след като беше ухажвана от такъв елегантен кавалер, ще промени отношението си към него. Но Донка с нищо не се промени. Само свали копринената забрадка от главата си.
За пръв път в живота на Васил женската природа му се стори пълна с дълбоки тайни и засади.
Но нищо не можеше да се направи. От друга страна, Васил си даваше сметка за своите собствени качества. Знаеше, че не една девойка от околността с готовност би се оженила за него, и то не само защото щеше да наследи от баща си воденицата, цялото стопанство и, както всички казваха, много спестени пари, но и защото имаха за него много добро мнение. Не тичаше по фусти, нито по кръчмите, познаваше работата си, ходеше чисто облечен, беше строен, минаваше за хубав и никой все още не беше казвал за него, че е нескопосан или глупав.
Затова, като разсъждаваше, той имаше предвид и своите предимства, а не само недостатъците си. И сега, когато разбра от Вилчур, че баща му няма никакви конкретни намерения за неговото бъдеще и че не смята да си избира снахата, усети, че позициите му са много по-силни. В резултат на това чувство стигна до непреклонното убеждение, че не може да живее без тази именно девойка. През целия ден, докато работеше, съставяше в главата си план как да пристъпи към Донка, как да започне разговора, какво да й каже. Вечерта, когато вече се беше преоблякъл, целият план беше съставен и щом се озоваха с Донка пред къщата, той сякаш случайно й предложи:
— Приготвил съм въдиците за риболов. Ще дойдеш ли с мен да ги поставим с лодката на горния край на езерата?
Докато говореше, не гледаше в очите й, сякаш се страхуваше, че в погледа му тя ще прочете колко необикновено е това привидно обичайно предложение. Донка обаче явно нищо не подозираше, защото веднага се съгласи.