— Ей сега — каза тя. — Ще взема само старите обувки.
— Ама побързай — викна подире й, — защото най-добре се залагат на залез.
— Добре, добре — обади се тя вече от пруста. — Чакай минутка.
— Отивам при лодката, ще изгреба водата — провикна се Васил.
Искаше да спечели време и тръгна към езерото. Лодката наистина малко пропускаше и трябваше с черпака да изгребе водата от дъното, после да я спусне към брега, да сложи на носа й въдиците и стръвта много внимателно, че да не се заплетат вървите и куките. Едва свърши всичко това и Донка дойде. В розовата си басмена рокля на червени цветчета, богато набрана в талията, с бяла якичка, закопчана под шията, тя изглеждаше толкова хубава, че Васил предпочиташе изобщо да не я гледа.
„Всичко се обърка в главата ми — помисли си той — и нищо умно няма да кажа.“
Лодката бързо се плъзна по пясъка — веслата потънаха във водата. Над гората висеше големият червен диск на слънцето, докосвайки с края си короните на най-високите дървета. По леко набраздената повърхност на езерото пурпурни пръски бележеха слънчевия път върху фона на бледозеленото отражение на небето.
— Сигурно ще кълве — обади се Васил при третия или четвъртия удар на веслата.
— Какво казваш? — сепна се тя.
— Казвам, че рибата ще кълве добре. Такова е времето. Миналата година хванах щука. Такава една — цял метър.
— А много ли ги има тук?
— Сигурно не са малко. Рибата е много, затова и щуките са много.
Разговорът секна. Васил трескаво търсеше тема. Накрая се обади:
— На Шимон от Кожитки кравата умряла днес. Хубава крава беше. И умря.
— А защо? — доста безразлично попита Донка.
— Кой знае. Трябва да е изяла нещо, дето не трябва.
Отново се възцари мълчание. Този път обаче на Васил нищо не му дойде наум и той започна да тананика под носа си някаква песен. Така стигнаха до отсрещния бряг. Тук корените на елите като объркани черни въжета потъваха във водата. Брегът се спускаше стръмно и недалече от него започваше вече дълбокото. Васил грижливо и ловко прикрепяше към дългото въже отделните въдици, после започна внимателно да ги пуска една след друга във водата. Краят на въжето стегна за якия корен, направи голям възел и работата приключи. Изтри ръце, огледа се и каза:
— Да бяхме поседнали на брега, а? Времето е толкова хубаво и цветята миришат…
— Ами да поседнем — каза весело тя. — Можем да видим коя как кълве.
Привързаха лодката и излязоха на брега. Между елите растеше гъста висока трева. На тая страна на езерото не караха нито добитък, нито свини, нито коне за през нощта. Седнаха един до друг и тъкмо Васил си блъскаше главата как да започне, когато Донка попита:
— А твоят баща още не се е върнал. Къде пътува така?
Васил се хвана като удавник за сламка за тази появила се възможност.
— Именно — каза той. — И аз не знам къде ходи. На никого нищо не казва. До вчера дори се страхувах.
Донка се учуди:
— Страхуваше се? Защо?
— Ами така. Не знаех за какво пътува. Та какви ли не мисли ми минаваха през главата.
— А сега знаеш ли защо?
— Сега не знам. Но знам, че не се отнася за мен.
— Как така — не се отнася за теб? А защо е трябвало да се отнася?
Васил с разперени пръсти ровеше тревата й толкова внимателно се вглеждаше в нея, сякаш ставаше въпрос да се реши някаква важна и неотложна задача.
— Ти виждаш, Донке, аз съм вече на години. Татко някога беше споменал, че ми е време да се женя. Та сега, като започна да пътува из околността. Помислих си, че може да ми търси жена. Ходи насам-натам, за да си избере снаха.
Донка се засмя.
— Как така? Да търси? Срещне някоя по пътя и гледа — става ли за твоя жена, или не? Ама че весело…
— Съвсем не — застъпи се за баща си Васил. — Нали познава най-различни хора. Знае, че този или онзи има дъщеря. Трябва да види къщовница ли е. Хубава ли е, добра стопанка ли е, дали е здрава и всичко останало. Отбива се уж случайно, на разговор, и оглежда. Всички правят така. Такъв е обичаят.
Донка се развесели. Очите й искряха и усмивка разтегли устните й.